Разплитането на тайните: Историята на един брак на ръба

— Не мога повече, Иван! — гласът на Мария проряза въздуха като нож. Стоеше срещу мен, стиснала ръце в юмруци, а очите ѝ блестяха от сълзи, които не искаше да изпусне. — Тридесет години лъжи… Тридесет години! Как можа?

Сърцето ми се сви. В този момент времето спря. Чувах само тиктакането на стенния часовник и тежкото си дишане. Не знаех какво да кажа. Не знаех дали има нещо, което би могло да оправи това, което току-що беше излязло наяве.

— Мария… — опитах се да започна, но думите заседнаха в гърлото ми.

— Не! — прекъсна ме тя. — Не искам да слушам повече оправдания. Знаеш ли колко пъти съм се чудила дали си щастлив с мен? Дали нещо не ти липсва? А ти… ти си имал друга жена през всичките тези години!

Погледнах я безпомощно. Истината беше излязла наяве по най-лошия възможен начин — случайно съобщение на телефона ми, което тя прочете, докато аз бях в банята. Името на Десислава изскочи като призрак от миналото, а думите ѝ бяха достатъчно ясни: „Липсваш ми. Кога пак ще се видим?“

— Мария, не е това, което си мислиш…

— Не е ли? — гласът ѝ трепереше. — Значи не си бил с нея? Не си ми изневерявал? Не си ме лъгал всяка вечер, когато се прибираше късно уж заради работа?

Мълчах. В този момент разбрах, че няма смисъл да отричам. Всичко беше ясно.

— Защо, Иван? Защо го направи? — прошепна тя, вече без гняв, само с болка.

— Не знам… — казах тихо. — Може би защото се чувствах самотен. Може би защото между нас нещата се промениха. Ти винаги беше заета с децата, с работата, с майка ти… А аз… аз просто исках някой да ме чуе.

Тя се засмя горчиво.

— А аз? Аз не се ли чувствах самотна? Мислиш ли, че не съм имала нужда от подкрепа? Но аз не потърсих утеха другаде! Останах тук, до теб, въпреки всичко!

В този момент вратата на кухнята се отвори и дъщеря ни Елица влезе вътре. Погледна ни объркано.

— Какво става?

Мария избърса сълзите си и се обърна към нея.

— Нищо, маме. Просто говорим.

Елица ни изгледа подозрително и излезе отново. Знаех, че усеща напрежението. Децата винаги усещат.

След като останахме сами, Мария седна на стола и зарови лице в ръцете си.

— Какво ще правим сега? — попита тихо.

Не знаех какво да кажа. В главата ми се въртяха хиляди мисли: за годините заедно, за спомените, за децата ни, за всички онези малки моменти на щастие и болка. Как можех да унищожа всичко това?

— Мога само да ти кажа истината — започнах бавно. — Да, имаше друга жена. Но никога не съм спирал да те обичам. Просто… някъде по пътя се изгубихме един друг.

Тя ме погледна със зачервени очи.

— Мислиш ли, че любовта е достатъчна? След всичко това?

Замълчах. Не знаех отговора.

Следващите дни минаха като в мъгла. Мария почти не говореше с мен. Елица и синът ни Петър усещаха напрежението, но никой не питаше нищо. Вечерите бяха най-тежки — седяхме мълчаливо пред телевизора или в различни стаи. Понякога чувах Мария да плаче нощем.

Една вечер тя дойде при мен в хола.

— Реших нещо — каза твърдо. — Ще замина за известно време при сестра ми във Варна. Имам нужда да помисля.

Погледнах я отчаяно.

— Ще те чакам — казах само.

Тя кимна и излезе от стаята.

Останах сам в празната къща. Всичко ми напомняше за нея: чашата ѝ за кафе на масата, шалът ѝ на закачалката, снимките ни по стените. Спомних си първата ни среща в Борисовата градина, първата ни целувка под дъжда, раждането на децата ни… Как можех да загубя всичко това?

Дните без Мария бяха безкрайни. Опитвах се да говоря с децата, но те бяха дистанцирани. Елица ми каза:

— Трябваше да ѝ кажеш истината по-рано, тате.

Знаех, че е права.

След две седмици Мария се върна. Изглеждаше по-спокойна, но и по-студена.

— Реших да ти дам още един шанс — каза тя. — Но само ако си готов да бъдеш честен с мен оттук нататък. И ако двамата работим върху брака си.

Погледнах я с благодарност и облекчение.

— Ще направя всичко възможно — обещах ѝ.

Знам, че пътят ни няма да е лесен. Доверието трудно се възстановява след такова предателство. Но вярвам, че ако има любов и желание за прошка, може би ще успеем да изградим наново това, което сме загубили.

Понякога се питам: заслужава ли си човек да прощава? Или има грешки, които никога не могат да бъдат поправени? Какво бихте направили вие на мое място?