Защо се съгласих да гледам внука си: Никога повече

– Мамо, моля те, само този път! – гласът на дъщеря ми Мария трепереше по телефона. – Никой друг не може да го гледа, а той е с температура. Яслата не го приема болен.

Стоях до прозореца в малката си кухня в Люлин, стисках слушалката и гледах как дъждът се стича по стъклото. Вече бях обещала на себе си, че няма да се въвличам повече в тези ситуации. Но ето ме – отново пред същата дилема. Внукът ми, Сашко, беше на три години и половина – палав, шумен и сега болен. А аз – пенсионирана учителка, която мечтаеше за малко спокойствие.

– Добре, Мария, доведи го – въздъхнах тежко. – Но само за днес!

Чух облекчението в гласа ѝ. – Благодаря ти, мамо! Знаеш, че иначе няма как. Ивана има лекции и после ще ходи на маникюр, а аз трябва да съм в офиса.

Ивана – внучката ми, вече пълнолетна, но сякаш още дете. Винаги заета с нещо „важно“ – университет, приятелки, козметични процедури. Не помнеше кога последно беше помогнала вкъщи.

След час Мария пристигна с малкия Сашко на ръце. Бузките му бяха зачервени, очите – влажни. Остави го на дивана и побърза да тръгне.

– Ще се върна към шест – каза тя и ме целуна по бузата. – Ако има нещо, звънни.

Останах сама с болното дете. Сашко започна да плаче за майка си още щом вратата се затвори. Опитах се да го успокоя:

– Ела при баба, ще ти направя чайче с мед.

– Не искам! Искам мама! – ревеше той и риташе с крачета.

Седнах до него, прегърнах го, но той се дърпаше. В този момент усетих как ме залива вълна от безсилие. Спомних си как гледах Мария и Ивана, когато бяха малки – тогава имах сили за всичко. Сега обаче тялото ми не издържаше на безсънни нощи и детски капризи.

След половин час Сашко заспа на дивана. Използвах момента да си направя кафе и да седна пред телевизора. Мислите ми препускаха – защо винаги аз? Защо Мария не може да намери друг начин? Защо Ивана не може да пропусне един маникюр?

Телефонът иззвъня. Беше сестра ми Катя.

– Пак ли гледаш Сашко? – попита тя веднага щом вдигнах.

– Пак… Няма кой друг.

– А ти кога ще помислиш за себе си? Знаеш ли колко жени на нашата възраст пътуват, ходят на театър? Само ти си все на разположение!

Замълчах. Катя беше права, но не можех да откажа на дъщеря си. Винаги ме беше страх, че ако не помогна, ще ме обвинят, че не съм добра майка или баба.

Следобед Сашко се събуди с плач. Температурата му беше 38,5. Дадох му сироп и се опитах да го развеселя с книжки и играчки. Той обаче само мрънкаше и търсеше майка си.

В пет часа телефонът пак иззвъня. Беше Ивана.

– Бабо, ще можеш ли да ми изгладиш една риза за утре? Имам важна среща в университета.

– Иване, гледам брат ти болен! Не мога сега!

– Ех… Добре де… – каза тя с досада и затвори.

Почувствах се невидима. За всички бях просто „бабата“, която трябва да е винаги готова да помага. Никой не питаше как се чувствам аз или дали имам нужда от почивка.

Към шест Мария пристигна задъхана.

– Как е Сашко?

– По-добре е – отвърнах уморено. – Но цял ден плака за теб.

Тя го прегърна и ми благодари набързо. После хвърли поглед към мен:

– Мамо, знам че ти е трудно… Но нямам друг избор.

Замълчах. Не ѝ казах колко самотна се чувствам понякога сред собственото си семейство. Не ѝ казах колко ме боли, че помощта ми се приема за даденост.

Вечерта седнах сама на масата с чаша чай. Слушах тишината в апартамента и усещах тежест в гърдите си. Колко още ще издържа така? Кога някой ще попита как съм аз?

Понякога се чудя: ако утре откажа помощта си, ще ме намразят ли? Или най-сетне ще разберат колко много давам от себе си?

А вие какво бихте направили на мое място? Ще продължите ли да жертвате себе си заради семейството или ще поставите граници?