Осемнадесет години на една маса: Истината зад ъгловия стол

– Пак ли ще мърмориш за захарта, дядо Стефане? – попитах го с усмивка, докато слагах чашата кафе на любимото му място до прозореца. Беше шест и половина сутринта, а кафенето още миришеше на прясно изпечени закуски и мокър асфалт. Дядо Стефан, както всички го знаеха в квартала, беше първият ми клиент всеки ден в продължение на осемнадесет години. Винаги седи на същата маса, винаги поръчваше едно и също – кафе с две захарчета и кифла със сирене.

– Ако някой ден сложиш три захарчета, ще ти простя всичко – отвърна той с онази негова полуусмивка, която рядко се появяваше. Беше груб, понякога дори обиден, но никога не пропускаше да остави бакшиш. Дори когато се караше с мен заради студеното кафе или прекалено твърдата кифла, усещах, че зад тази суровост се крие нещо повече.

Минаха години така – аз се омъжих, родих две деца, разведох се, върнах се при майка ми в панелката в Люлин. Кафенето стана моят втори дом, а дядо Стефан – част от ежедневието ми. Понякога си мислех, че ако един ден не дойде, ще се разплача. Но никога не съм си представяла какво ще стане, когато това наистина се случи.

Беше обикновен вторник. Влязох в кафенето малко преди шест, както винаги. Подредих масите, сложих захарниците и чашите. Чаках го. Мина половин час – ни вест, ни кост. Мина час – масата му стоеше празна. Колежката ми Мария ме погледна със съчувствие:

– Може да е болен. Или просто е решил да си почине.

Но аз знаех – не беше такъв човек. Дядо Стефан не пропускаше ден. Дори когато беше грипна епидемия или когато валеше сняг до колене, той пак идваше.

На третия ден вече не издържах. След работа тръгнах към блока му – знаех къде живее, защото понякога ми разказваше за съседите си и за това как всички са станали чужди един на друг. Вратата му беше заключена, а пощенската кутия преливаше от сметки и реклами.

– Търсите ли дядо Стефан? – попита ме една възрастна жена от съседния апартамент.

– Да… Не съм го виждала от няколко дни.

– Откараха го в болницата миналата седмица. Паднал е в коридора… Сам е бил.

Сърцето ми се сви. Върнах се у дома и цяла нощ не мигнах. На следващия ден отидох в болницата. Намерих го в стая с още трима старци, всички мълчаливи и уморени.

– Какво правиш тук? – попита ме той с дрезгав глас.

– Донесох ти кафе… – прошепнах и оставих термоса на шкафчето му.

Той ме изгледа дълго, после въздъхна:

– Знаеш ли защо ходя всяка сутрин в кафенето ти?

Поклатих глава.

– Преди двадесет години имах син… Казваше се Петър. Карахме се много. Един ден си тръгна и повече не се върна. Последното нещо, което му казах, беше… че не го искам да ме вижда повече. Оттогава всяка сутрин сядам на тази маса и чакам… Мислех си, че ако някой ден влезе през вратата, ще мога да му кажа „Извинявай“.

Гласът му трепереше. За първи път го виждах толкова уязвим.

– Ама той не дойде… Никога не дойде.

Сълзите ми потекоха сами. Прегърнах го неловко през рамо.

– Може би трябва да опиташ да го намериш…

Той поклати глава:

– Стар съм вече… А и кой ще ми прости толкова години мълчание?

След този разговор започнах да мисля за собствените си деца. Колко често ги карам да мълчат? Колко често ги гоня от стаята си, защото съм изморена? Колко думи не изричам навреме?

Дядо Стефан почина две седмици по-късно. На погребението му бях само аз и съседката от блока. Никой друг не дойде. След това намерих в кафенето плик с моето име – оставил го беше при шефа ми преди да влезе в болницата.

Вътре имаше снимка на млад мъж с дете на ръце и бележка: „Никога не спирай да чакаш хората, които обичаш.“

Оттогава всяка сутрин гледам към вратата с надежда – не само заради дядо Стефан, а заради всички нас, които чакаме прошка или втори шанс.

Понякога си мисля: Колко често пропускаме шанса да кажем „Извинявай“ навреме? А вие – бихте ли чакали някого цял живот?