Майка ми свекърва иска да се омъжи отново – а аз се оказах в окото на бурята

– Какво каза? – гласът ми прозвуча по-рязко, отколкото исках, но думите на свекърва ми още ехтяха в ушите ми. Стояхме в малката й кухня в Пловдив, между аромата на прясно изпечени курабийки и мириса на кафе, а тя ме гледаше с онзи нежен, но решителен поглед, който винаги ме е карал да се чувствам като дете, хванато в лъжа.

– Казах, че ще се омъжвам – повтори тя, този път по-тихо, сякаш се страхуваше да не я чуе някой друг. – За Георги. Познаваш го, нали? От блока отсреща.

Сърцето ми заби лудо. Георги? Онзи вдовец с вечната шапка и леко кривата усмивка? Не можех да повярвам. Свекърва ми, Мария, беше вдовица от петнайсет години. След смъртта на свекъра ми тя посвети живота си на сина си – моя съпруг Петър – и на внучката си Ива. Винаги казваше, че няма нужда от друг мъж до себе си. А сега… това?

– Мамо, ти сериозно ли? – Петър влезе в кухнята точно в този момент и чу последните й думи. – Ти… ще се омъжваш?

Мария кимна и очите й се напълниха със сълзи. – Знам, че е неочаквано. Но… аз съм самотна. Георги ме кара да се усмихвам отново.

Петър се обърна към мен с онзи поглед, който означаваше: „Кажи нещо!“. Но аз не знаех какво да кажа. В главата ми се блъскаха мисли: Как ще го приеме Ива? Какво ще кажат съседите? Ами ако Георги има скрити мотиви? Дали Мария не е твърде уязвима?

– Мамо, ти си възрастна жена – изпуснах аз, без да се замисля. – Не мислиш ли, че е малко… прибързано?

Тишината натежа между нас като мокро пране. Мария избърса сълзите си и се изправи.

– Значи така мислиш за мен? Че съм стара и глупава? Че не заслужавам щастие?

Петър ме изгледа укорително. – Не това има предвид…

– Точно това има предвид! – прекъсна го Мария. – Вие двамата винаги сте били едно срещу мен. Винаги сте знаели по-добре какво е добро за мен.

Изведнъж спомените ме връхлетяха – всички онези малки битки за възпитанието на Ива, за това какво да сготвим на Коледа, за това кой да плати сметките. Винаги съм усещала Мария като сянка над брака ни, но никога не съм си признавала колко много я обичам и колко съм й благодарна.

– Не е така… Просто се притеснявам – прошепнах аз.

– Притесняваш се или ревнуваш? – попита тя рязко.

Този въпрос ме удари като шамар. Дали наистина ревнувах? Дали се страхувах, че ако Мария намери щастие с друг мъж, ще загубя подкрепата й? Или просто не можех да приема промяната?

След този разговор всичко се промени. Мария започна да избягва дома ни. Ива забеляза напрежението и започна да задава въпроси: „Защо баба не идва вече?“, „Ти ядосана ли си на баба?“ Петър се затвори в себе си и започна да прекарва повече време на работа.

Една вечер седяхме с него на терасата и гледахме светлините на града.

– Защо реагира така? – попита той тихо. – Мама заслужава щастие.

– Знам… Просто… страх ме е. Ако Георги я нарани? Ако я използва?

– Мислиш ли, че мама е толкова наивна? Тя е преживяла повече от нас двамата взети заедно.

Замълчах. Може би беше прав. Може би просто трябваше да я подкрепя.

На следващия ден реших да отида при Мария. Тя ме посрещна хладно, но ме покани вътре.

– Извинявай – казах аз веднага щом седнахме. – Бях груба. Просто… не знаех как да реагирам.

Тя въздъхна тежко.

– Знам, че ви е трудно да ме приемете с друг мъж. Но аз съм самотна от години. Георги ме кара да се чувствам жива. Не искам да живея остатъка от дните си в самота и спомени.

Погледнах я и за първи път видях не само свекърва си, а жена със своите мечти и страхове.

– Ще опитам да те разбера – казах тихо.

Тя се усмихна през сълзи.

Седмици по-късно семейството ни все още беше разделено. Петър подкрепяше майка си, но усещах как между нас има невидима стена. Ива страдаше най-много – тя обичаше баба си и не разбираше защо възрастните се карат за любовта.

В деня на годежа Мария ни покани всички у тях. Георги беше там – нервен, но мил. Видях как държи ръката й и как очите му светят, когато я гледа. За първи път усетих топлина към него.

След тостовете Мария ме прегърна силно.

– Благодаря ти, че дойде – прошепна тя. – Това значи много за мен.

В този момент разбрах: понякога трябва да пуснеш миналото и страховете си, за да дадеш шанс на новото щастие.

Сега стоя тук и пиша тези редове с надежда някой да ме разбере: Постъпих ли правилно? Трябва ли родителите ни да търсят нова любов или трябва да останат верни на спомените? Как бихте постъпили вие?