Трябва ли да простя на баба си?

„Не ме гледай така, Мария!“, изкрещя баба ми, докато чинията с леща се разби в стената до главата ми. Бях на осем и вече знаех какво е страхът – не онзи, който идва от тъмното, а страхът от човека, който трябва да те обича най-много. В този момент, докато събирах парчетата от пода, си обещах, че когато порасна, никога няма да позволя някой да ме наранява така.

Израснах в малко село до Пловдив. Родителите ми работеха в града и ме оставяха при баба всяко лято. За другите тя беше уважавана жена – ходеше на църква, помагаше на съседите, винаги с усмивка. Но вкъщи беше друга – строга, студена и често жестока. „Ти си виновна за всичко!“, повтаряше ми, когато нещо не ѝ харесваше. Ако разлеех вода или забравех да нахраня кокошките, наказанието беше неизбежно – понякога шамар, друг път заключване в тъмната стая.

Мама усещаше, че нещо не е наред. „Мария, добре ли си при баба?“, питаше ме тихо вечер по телефона. Но аз мълчах. Страхувах се да кажа истината – страхувах се от баба, но и от това да не разочаровам родителите си. Веднъж се опитах да споделя с майка ми, но тя само въздъхна: „Баба ти е труден човек, но ни е помагала много.“

Годините минаваха. Станах тийнейджърка и започнах да прекарвам все по-малко време при баба. Но белезите останаха – не само по ръцете ми, а и в душата ми. Бях затворена, трудно се доверявах на хората, често се обвинявах за всичко лошо около мен. В университета срещнах Петър – той беше първият човек, който ме накара да се почувствам сигурна. Разказах му за детството си и той ме прегърна: „Ти не си виновна за това, което ти се е случило.“

Преди година майка ми се обади разтревожена: „Баба ти е болна. Лекарите казват, че няма много време.“ В този момент сякаш всичко в мен се обърка. Не бях виждала баба от години. Не знаех дали искам да я видя изобщо. Петър ме насърчи: „Може би ще ти помогне да поговориш с нея.“

Седмица по-късно стоях пред старата къща в селото. Вратата отвори възрастна жена – баба ми беше остаряла, лицето ѝ бе набраздено от бръчки, а очите ѝ – уморени. „Мария…“, прошепна тя и протегна ръка към мен. В този миг в мен се бореха гняв и съжаление.

Седнахме на масата в кухнята – същата кухня, където някога плаках от болка и унижение. Баба мълчеше дълго, после каза: „Знам, че не бях добра с теб. Не знаех как да бъда…“ Гласът ѝ трепереше. „Майка ти замина рано за града, баща ти работеше по строежите… Аз останах сама с теб и… понякога не издържах.“

„Това не оправдава нищо“, казах тихо. „Ти ме нараняваше.“

Тя наведе глава: „Знам. Много съжалявам.“

В този момент осъзнах колко дълбоко са раните ми. Не можех просто да ѝ простя – не и веднага. Но виждах пред себе си една самотна жена, която вече нямаше сили да бъде жестока.

След тази среща започнах да я посещавам понякога – носех ѝ храна, говорехме за миналото. Понякога тя плачеше: „Дано някой ден ми простиш.“ Аз мълчах.

Сега стоя пред вас и се чудя – трябва ли да простя на баба си? Дали прошката ще ме освободи или ще предам детето в себе си? Знам само едно – болката не изчезва лесно, но може би с времето ще намеря сили да простя.

А вие как бихте постъпили? Може ли човек да прости истински на онзи, който го е наранил най-много?