Нежеланата гостенка: Сватба, която никога няма да забравя

— Не може да бъде! — прошепнах на себе си, докато стоях пред огледалото в малката стая на ресторанта, където се приготвях за най-важния ден в живота си. Ръцете ми трепереха, а сърцето ми биеше лудо. Майка ми, леля Галя и най-добрата ми приятелка Мария се суетяха около мен, оправяха воала и роклята ми, когато вратата се отвори с трясък.

— Ели, трябва да дойдеш веднага! — задъхано извика братовчедка ми Ива. — Случи се нещо ужасно!

Погледнах я объркано. — Какво е станало? Да не е паднала тортата?

— Не… — Ива се поколеба, после прошепна: — Таткото на Петър доведе някаква жена. Никой не я познава. Всички говорят.

В този миг усетих как кръвта ми изстива. Бащата на Петър, свекърът ми Стефан, винаги беше бил труден човек — горд, властен, с тежък характер и още по-тежки тайни. Но никога не съм си представяла, че ще направи нещо такова на нашата сватба.

Излязох от стаята и тръгнах по коридора към залата. Още отдалеч чух приглушени гласове и напрегнат смях. Когато влязох, всички погледи се обърнаха към мен. В центъра на вниманието стоеше Стефан — висок, с побеляла коса и строг поглед — до него млада жена с кестенява коса и яркочервено червило. Държеше го под ръка и се усмихваше самодоволно.

Майката на Петър, свекърва ми Таня, стоеше като вкаменена. Очите ѝ бяха пълни със сълзи, а устните ѝ трепереха. Петър беше до нея, опитваше се да я успокои, но самият той изглеждаше объркан и ядосан.

— Татко, какво правиш? — попита Петър тихо, но гневът в гласа му беше очевиден.

Стефан се усмихна хладно. — Това е моята приятелка Милена. Реших да я поканя. Надявам се, че няма проблем.

В залата настъпи гробна тишина. Чуваше се само как някой от сервитьорите изпуска чаша в кухнята.

— Приятелка? — прошепна Таня. — На нашата сватба?

Милена се усмихна още по-широко и каза: — Много съм щастлива да бъда тук! Честито на младоженците!

В този момент усетих как гневът ме залива. Това беше нашият ден! Денят, за който мечтаех от дете! А сега всички говореха само за тях — за Стефан и неговата „приятелка“.

Опитах се да запазя самообладание. Отидох при Петър и го хванах за ръката.

— Какво ще правим? — прошепнах му.

Той ме погледна отчаяно. — Не знам… Никога не съм виждал татко такъв. Мама е съсипана.

Гостите започнаха да шушукат. Леля Галя дойде при мен и тихо каза:

— Ели, трябва да решиш какво ще правиш. Всички гледат теб.

Погледнах към майка ми, която стоеше в ъгъла и стискаше ръцете си. Тя ми кимна окуражително.

Взех дълбоко въздух и се обърнах към Стефан:

— Господин Стефан, благодаря ви за присъствието ви днес. Но това е нашият ден с Петър. Моля ви да уважите семейството си и да не превръщате празника ни в сцена за личните ви отношения.

Милена изсумтя:

— Много сте дръзка за булка!

Петър пристъпи напред:

— Татко, моля те… Ако уважаваш мен и мама, ще помолиш Милена да си тръгне.

Стефан пребледня, но остана твърд:

— Аз съм свободен човек! Никой няма право да ми казва кого да каня!

Таня избухна в сълзи и излезе от залата. След нея тръгнаха няколко роднини. Гостите започнаха да стават от масите си и да се чудят дали да останат.

В този момент почувствах как всичко се разпада пред очите ми — мечтите за идеална сватба, за сплотено семейство… Всичко беше на път да се превърне в кошмар.

Мария дойде при мен и ме прегърна:

— Ели, не им позволявай да ти вземат щастието! Това е твоят ден!

Погледнах Петър. Очите му бяха пълни с болка и вина.

— Обичам те — прошепна той. — Ще минем през това заедно.

Решихме да продължим церемонията въпреки всичко. Помолихме оркестъра да засвири любимата ни песен. Започнахме първия си танц като семейство Иванови, макар че половината гости вече бяха излезли навън да обсъждат случилото се.

Стефан и Милена останаха на масата си до края на вечерта, но никой не им обръщаше внимание. Таня така и не се върна в залата.

Когато всичко приключи и останахме само аз и Петър сред празните маси и разпилени цветя, той ме прегърна силно.

— Прости ми за семейството ми… — прошепна той.

— Не ти трябва да се извиняваш — казах аз през сълзи. — Но как ще продължим оттук нататък? Как ще градим семейство върху толкова болка?

Седнахме на една от масите и дълго мълчахме. В главата ми кънтяха думите на Стефан: „Аз съм свободен човек!“ Свободен… но на каква цена?

Сега, седмици след сватбата, още усещам горчивия вкус от онзи ден. Семейството на Петър е разделено повече от всякога. Таня не говори със Стефан, а Милена вече е част от живота им въпреки всичко.

Понякога се питам: Дали една неканена гостенка може да разруши всичко? Или истинската любов ще ни помогне да преодолеем всяка буря? Как бихте постъпили вие на мое място?