Космите ми не са срам: Историята на една българка, която отказа да се крие

– Валя, пак ли не си се обръснала? – гласът на майка ми пронизва тишината в кухнята, докато закусваме. Поглеждам я, а в очите ѝ виждам смесица от тревога и срам. Баща ми мълчи, но усещам неодобрението му като тежест върху раменете си. Сестра ми се подсмихва под мустак, а аз стискам зъби и се опитвам да не избухна.

– Не, мамо. Реших да не се бръсна повече. Това е моето тяло и искам да го приема такова, каквото е.

Майка ми въздъхва тежко и започва да рови из чинията си. Баща ми става и излиза от стаята. Сестра ми ме гледа с онзи поглед – знам, че ще разкаже на приятелките си и ще се смеят зад гърба ми. Но вече не ме боли така, както преди.

Истината е, че цял живот съм се борила с космите по тялото си. Още от пети клас, когато за първи път някой момче в училище ми каза „Косматата Валя“, започнах да се срамувам от себе си. Майка ми ме заведе на козметик още на 12. Болката от кола маската беше нищо в сравнение с болката от подигравките. Всяко лято носех дълги панталони, дори когато беше 35 градуса навън. На плажа стоях с кърпа до коленете. Винаги се страхувах някой да не види „ужасните“ ми крака.

С годините натискът само се засили. В университета момичетата обсъждаха лазерна епилация, а аз броях стотинките за депилатоар. Веднъж бившият ми приятел Петър ми каза: „Малко е странно, че имаш повече косми от мен.“ Усмихнах се насила, но после плаках цяла нощ.

На 28 разбрах, че имам хормонално заболяване – синдром на поликистозните яйчници. Лекарката ми каза: „Ще имаш повече окосмяване, но това не те прави по-малко жена.“ За първи път някой лекар не ме гледаше с укор или съжаление. Започнах терапия, но космите си останаха.

Преди година попаднах на статия за жена, която е спряла да се обезкосмява и е започнала да приема тялото си такова, каквото е. Прочетох я на един дъх и нещо в мен се пречупи. Реших да опитам – първо спрях да бръсна краката си, после подмишниците. В началото беше ужасно – чувствах се като извънземно в градския транспорт. Хората ме зяпаха, някои жени шушукаха зад гърба ми.

Веднъж в магазина една непозната жена ме спря:
– Извинявай, ама не те ли е срам така?
Погледнах я право в очите:
– Не, не ме е срам. Това е моето тяло.
Тя поклати глава и си тръгна. Аз обаче за първи път почувствах гордост.

Най-трудно беше с близките ми. Майка ми настояваше: „Как ще си намериш мъж така? Кой ще те вземе?“ Сестра ми ме наричаше „феминистка“ с презрение, сякаш това е обида. Баща ми спря да говори за лични теми с мен.

На работа също не беше лесно. Колежката ми Мария веднъж прошепна на друга: „Валя пак е забравила бръснача.“ Чух ги и този път не замълчах:
– Не съм забравила нищо. Просто вече не го правя.
Те млъкнаха и повече не коментираха.

Постепенно започнах да получавам подкрепа от неочаквани места. Моята приятелка Деси ми каза:
– Валя, ти ме вдъхнови! И аз спрях да се притеснявам толкова за космите си.
Дори майка ми след време призна:
– Може би си права… Важното е ти да се чувстваш добре.

Сега ходя на плаж без притеснение. Обличам рокли без чорапогащник дори през зимата. Понякога все още усещам погледите на хората или чувам подигравки, но вече не ме боли така. Научих се да обичам себе си – с всичките си косми, белези и несъвършенства.

Понякога вечер, когато остана сама със себе си, си мисля: Защо обществото ни кара да се срамуваме от най-естественото? Защо жените трябва да страдат в името на някакъв измислен идеал? Може би ако повече от нас започнат да приемат себе си такива, каквито са, светът ще стане по-добро място.

А вие какво мислите? Дали бихте имали смелостта да бъдете себе си въпреки всичко?