Майка ми по свекърва – спасител или жертва?

– Мамо, пак ли ще закъснееш? – гласът на дъщеря ми Лили звучи през телефона, докато аз се опитвам да се измъкна от поредната среща в офиса. Часът е почти шест, а аз съм още на работа. – Баба пак ни взе от училище, ама каза, че я боли главата…

В този момент нещо в мен се свива. Свекърва ми, леля Мария, винаги е била опората ни. Откакто се роди първото ни дете, тя беше до нас – готвеше, чистеше, взимаше децата от училище, водеше ги на тренировки. Никога не се оплакваше. Дори когато с мъжа ми Петър се карахме за глупости, тя намираше начин да ни помири. Винаги съм мислела, че това ѝ доставя удоволствие.

– Ще тръгна веднага, Лили. Дай телефона на баба си.

– Не, мамо, тя легна. Каза да не я безпокоим…

Сърцето ми се свива още повече. Винаги съм разчитала на Мария. Майка ми почина рано, а с баща ми не поддържаме връзка. Тя беше моят остров на сигурност. Но сега усещам нещо различно – вина, която ме пробожда като игла.

Прибирам се по тъмно. Влизам в апартамента ни в Люлин и усещам миризмата на топла супа. Децата са пред телевизора, а Мария лежи на дивана с влажна кърпа на челото.

– Добре ли си? – шепна аз.

– Ще ми мине… Просто съм малко уморена – усмихва се тя с онази тъжна усмивка, която никога не съм забелязвала досега.

– Мамо, трябва ли да идваш всеки ден? Може би е време да си починеш…

– Не говори глупости! Как ще оставя децата сами? Петър работи до късно, ти също… Аз съм тук за вас.

Но вече не ѝ вярвам напълно. Виждам сенките под очите ѝ, треперенето на ръцете ѝ, когато сипва супата. На следващия ден решавам да говоря с Петър.

– Трябва да намерим друг начин – казвам му вечерта. – Майка ти не е добре.

– Преувеличаваш. Тя винаги е била здрава като бик.

– Не виждаш ли колко е уморена? Не е честно да ѝ стоварваме всичко…

Петър въздъхва тежко и избягва погледа ми.

– Знам… Но какво да правим? Пари за детегледачка нямаме. Ти сама каза, че не можеш да намалиш часовете в офиса.

Тази нощ не спя. Въртя се и мисля за всички моменти, в които съм приемала помощта на Мария за даденост. За всички пъти, когато съм ѝ звъняла в последния момент: „Може ли да вземеш децата?“, „Ще ги нахраниш ли?“, „Моля те, само този път…“

На следващата сутрин решавам да поговоря открито с нея.

– Мария, моля те, кажи ми истината – започвам плахо. – Тежи ли ти всичко това?

Тя ме гледа дълго и мълчи. После въздиша и сякаш се смалява пред очите ми.

– Не исках да ви тревожа… Знам, че ви е трудно. Но понякога… понякога просто нямам сили. Болят ме краката, гърбът… Понякога се чувствам невидима. Всички разчитат на мен, но никой не пита как съм аз.

Сълзи напират в очите ѝ. За първи път виждам свекърва си толкова крехка и уязвима.

– Прости ми… – прошепвам аз и я прегръщам силно.

В следващите дни започвам да търся решения – говорим с Петър за възможността той да работи от вкъщи поне два дни седмично; аз моля шефката си за гъвкаво работно време; записваме децата на занималня в училище. Не е лесно – парите не стигат, времето също. Но вече не мога да гледам Мария как се жертва мълчаливо.

Скоро започват разговори и със съседите – оказва се, че и други семейства са в подобна ситуация. Организираме си група за взаимопомощ – една майка взима всички деца в понеделник, друга във вторник… Мария започва да излиза повече с приятелки, ходи на народни танци и най-после има време за себе си.

Един ден я виждам как се смее на двора с другите пенсионерки и сърцето ми се изпълва с облекчение.

– Благодаря ти, че ме чу – казва ми тя вечерта. – Понякога любовта значи и да кажеш „не“.

Седя до прозореца и гледам светлините на София. Мисля си колко често приемаме помощта на близките си за даденост и колко рядко питаме: „Как си?“

Дали някога ще се научим да разпознаваме границите между любовта и саможертвата? Колко често забравяме да благодарим?