Сълзи на смесени емоции: „Не мога повече да живея в този хаос. Ти каза, че аз трябва да управлявам този дом!“

– Не мога повече да живея в този хаос! – гласът на майка ми ехтеше из малкия ни апартамент в Люлин, докато тя трескаво тъпчеше дрехите си в куфара. – Ти каза, че аз трябва да управлявам този дом, а сега всичко се разпада!

Стоях до вратата на кухнята, стиснала чашата си с чай толкова силно, че се страхувах да не я счупя. Сълзите пареха очите ми, но не можех да си позволя да заплача пред нея. Не и този път. Бях на 27, а се чувствах като малко дете, което е направило пакост и чака наказание.

– Мамо, моля те… – опитах се да кажа нещо, но думите заседнаха в гърлото ми.

Тя се обърна рязко към мен, очите ѝ бяха пълни с упрек и болка.

– Не ме моли! Цял живот съм ти давала най-доброто! Всичко! А ти… ти не можеш дори да подредиш една маса като хората! Какво ще стане с теб, когато ме няма?

В този момент си спомних думите на Вивиана от гимназията: „Не ти завиждам. С такива родители животът ти сигурно е ад. Те контролират всяка твоя стъпка.“ Тогава ѝ се разсърдих. Мислех си, че просто завижда на хубавите ми дрехи и новия телефон. Но сега… сега разбирах какво е имала предвид.

Майка ми винаги беше тази, която решаваше всичко – от това каква рокля ще нося на бала до това какво ще ядем за вечеря. Баща ми се беше изнесъл още когато бях на 14. Официалната версия беше „несъвместимост на характерите“, но истината беше, че не издържа на постоянния контрол и критики. Остави ни сами – мен и майка ми – две жени, заключени в един апартамент и в един безкраен спор за власт.

След развода майка ми стана още по-строга. Всяка сутрин проверяваше дали съм си оправила леглото „по конец“, дали съм си написала домашните, дали съм измила чиниите. Ако нещо не беше както трябва, следваше тирада от упреци: „Как ще оцелееш сама? Кой ще те вземе за жена такава разпиляна?“

Когато завърших университета, тя настоя да започна работа в счетоводната фирма на леля ми. „Там ще си под око“, каза тя. Аз мечтаех за нещо друго – да рисувам, да уча графичен дизайн. Но не посмях да ѝ противореча.

С годините напрежението между нас растеше. Всяка вечер се прибирах уморена и раздразнена, а тя ме посрещаше с нов списък от задачи: „Изчисти банята! Купи хляб! Не забравяй да платиш тока!“ Всяко мое действие беше под лупа.

Преди месец обаче всичко се промени. Получих предложение за работа в малко дизайнерско студио в центъра на София. Заплатата не беше висока, но работата беше това, за което винаги съм мечтала. Когато ѝ казах, тя избухна:

– Глупости! Това не е истинска работа! Кой ще ти плаща за драсканиците ти? Ще умреш от глад!

Опитах се да ѝ обясня колко е важно за мен, но тя не искаше и да чуе. Оттогава отношенията ни станаха още по-студени.

Днес сутринта закъснях за работа – бях стояла до късно да довърша един проект. Майка ми ме чакаше на прага с ръце на кръста:

– Пак ли си седяла до късно? Кога ще пораснеш? Този дом е в пълен безпорядък!

– Мамо, аз работя… Имам срокове…

– Не ме интересува! Ти каза, че аз трябва да управлявам този дом! А сега всичко е разхвърляно! Не мога повече!

И така стигнахме до тази сцена – тя с куфара, аз със счупената чаша чай и сърце, което тупти до пръсване.

– Добре – казах тихо. – Ако искаш да си тръгнеш, тръгни. Но аз не мога повече така.

Тя ме изгледа невярващо.

– Значи така? След всичко, което съм направила за теб?

– Мамо… аз те обичам. Но искам да живея живота си. Да правя грешки. Да подреждам дома си по мой начин.

Вратата се затръшна след нея толкова силно, че картината над шкафа падна на пода.

Останах сама сред тишината и хаоса на нашия апартамент. За първи път от години усетих нещо като облекчение… и страх едновременно.

Вечерта седнах на дивана с лаптопа си и започнах да рисувам нов проект за студиото. Чувах гласа ѝ в главата си: „Това е загуба на време!“ Но този път не ѝ позволих да ме спре.

На следващия ден получих съобщение от нея: „Надявам се поне да си измила чиниите.“ Усмихнах се през сълзи.

Може би някой ден ще намерим път една към друга. А може би просто трябва да се научим да живеем отделно.

Понякога се питам: Дали любовта между майка и дъщеря може да оцелее въпреки всички тези рани? Или понякога трябва просто да пуснеш другия, за да намериш себе си?