Между две майки: Лоялността на дъщеря и снаха в българско семейство

– Не мога повече, Мария! – изкрещя майка ми, докато трескаво търкаше ръцете си в престилката. – Все едно не съществувам за теб, откакто се омъжи за Петър!

Стоях в кухнята на нашия панелен апартамент в Люлин, стиснала чашата с чай, която вече беше изстинала. Сълзите ми напираха, но се опитвах да ги скрия. Не исках да покажа слабост – не пред нея, не пред себе си.

– Мамо, моля те… – прошепнах, но тя ме прекъсна:

– Не! Всяка вечер си при майка му! А аз? Аз съм сама! – Гласът ѝ трепереше от обида и разочарование.

Петър, моят съпруг, беше в другата стая. Чуваше всичко, но не се намесваше. Знаеше, че това е битка между две жени, които обича. А аз? Аз бях разкъсана между тях като парче плат.

Всичко започна преди година, когато свекърва ми, Елена, получи инсулт. Петър настоя да я вземем при нас – нямаше кой друг да се грижи за нея. Майка ми, Даниела, прие това като предателство.

– Ти си ми единственото дете! – повтаряше тя всяка седмица по телефона. – Как можа да ме оставиш сама?

Но как да оставя Елена? Тя беше безпомощна – не можеше да се храни сама, едва говореше. Петър работеше по цял ден като шофьор на такси, а аз бях в майчинство с малкия ни син, Алекс. Денят ми започваше с памперси и лекарства за Елена и завършваше с приспиване на Алекс и безкрайни опити да угодя на всички.

Една вечер, докато хранех Елена с лъжица супа, тя ме хвана за ръката и прошепна:

– Благодаря ти, Мария. Знам, че не ти е лесно…

Погледнах я в очите – бяха пълни със сълзи и благодарност. В този миг усетих тежестта на отговорността си. Бях станала не просто снаха, а нейна дъщеря.

Но майка ми не виждаше това. За нея аз бях предателка.

– Ако баща ти беше жив… – започна тя веднъж по време на поредния ни спор.

– Но той не е! – избухнах аз. – И ти знаеш колко самотна се чувствам понякога!

Тя млъкна. За първи път видях болката в очите ѝ – не гняв, а истинска болка.

– Мислиш ли, че на мен ми е лесно? – прошепна тя. – Гледам снимките ти във Facebook с Елена и Алекс… Чувствам се излишна.

Тогава разбрах: не ставаше дума само за грижата за Елена. Майка ми се страхуваше да не изгуби мястото си в живота ми.

Започнах да ѝ звъня всяка вечер. Канех я у дома, но тя рядко приемаше. Един ден дойде неочаквано и завари мен и Елена да гледаме стари снимки от младостта ѝ.

– О, Даниела! – усмихна се Елена. – Помниш ли бала ни през 1977-ма?

Майка ми се смути. Не знаех, че двете са били съученички. Седна при нас и за първи път от години ги видях да се смеят заедно.

Този миг беше като глътка въздух след дълго задушаване.

Но напрежението не изчезна напълно. Всяка вечер усещах погледа на Петър – уморен, виновен, благодарен. Често спорехме тихо в спалнята:

– Мария, знам колко ти е трудно… Но ако не беше ти, майка ми щеше да е в дом за стари хора.

– А ако не бях аз, майка ми щеше да е напълно сама! – отвръщах аз.

Понякога си мислех да избягам – някъде далеч от всички очаквания и упреци. Но после виждах Алекс как спи спокойно между нас и разбирах: това е моето семейство. С всичките му болки и радости.

Една сутрин Елена ме повика при себе си:

– Мария… Ако някога трябва да избираш между мен и майка си… избери нея. Тя има само теб.

Сълзите ми потекоха безконтролно. Прегърнах я силно.

Месеци по-късно Елена почина тихо в съня си. Погребението беше скромно – само най-близките. Майка ми стоеше до мен през цялото време и държеше ръката ми.

След всичко преживяно останах с един въпрос:

„Колко струва лоялността към семейството? И може ли човек някога да угоди на всички?“