Пет години по-късно: Дългът, който раздели семейството ми

„Ти сериозно ли, Мартине? Просто така да им простим парите?“ Гласът ми трепереше, докато гледах съпруга си, който стоеше до прозореца и нервно въртеше ключовете на колата. Навън валеше ситен дъжд, а в мен бушуваше буря, която не можех да овладея.

Пет години. Пет години, откакто свекърите ми – Иван и Мария – дойдоха при нас с молба за помощ. Беше зима, а аз тъкмо бях родила малката Елица. Парите от майчинството и спестяванията ни стояха настрана – за нея, за бъдещето ѝ. Но тогава Мария се разплака на масата в кухнята ни: „Вилата в Копривщица протече, всичко ще се съсипе! Моля ви, деца, само този път…“

Мартин не се поколеба. „Ще ви помогнем, мамо. Семейството е най-важно.“ Аз кимнах, макар в гърдите ми да се сви нещо. Дадохме им 12 000 лева – цялата ни сигурност. Те обещаха да върнат всичко до година.

Година мина. После още една. Всяка Коледа Мария носеше буркани със сладко и казваше: „Скоро ще оправим нещата.“ Иван избягваше темата. Аз стисках зъби и броях месеците. Майка ми, която живее на два етажа под нас, научи за заема случайно. „Това са парите на детето!“, изкрещя тя една вечер, когато я поканихме на вечеря. „Как можахте да ги дадете? Ами ако не ги върнат?“

С времето започнах да усещам как между мен и Мартин се появява невидима стена. Той все по-често замълчаваше, когато повдигах въпроса за парите. „Те са ни родители“, повтаряше той. „Ще върнат.“

Но годините минаваха, а дългът си стоеше като сянка над дома ни. Елица порасна – тръгна на градина, после на училище. Започнаха разходите – дрехи, уроци по пиано, зъболекар… Всеки път, когато трябваше да извадим пари от заплатите си, усещах как гневът в мен расте.

Майка ми не пропускаше случай да подхвърли: „Ако бяхте послушали мен…“ Веднъж дори каза на Елица: „Тези пари бяха за теб, мило дете.“

Преди месец Мартин се прибра от работа по-рано от обикновено. Седна срещу мен и каза тихо: „Говорих с мама и тате. Не могат да върнат парите. Пенсионираха се, вилата пак има нужда от ремонт… Казах им, че ще им простим дълга.“

Почувствах се предадена. „Без да ме питаш? Това са нашите пари! На детето ни!“

Той въздъхна: „Не искам повече напрежение в семейството. Не мога да гледам мама как страда.“

Оттогава вкъщи е ледено. Майка ми настоява да ги съдим – „Има си документи!“. Свекърва ми носи цветя и сладко, но избягва погледа ми. Елица усеща напрежението и пита: „Мамо, защо всички са тъжни?“

Седя нощем и се чудя – кое е по-важно: да запазя мира или да защитя правото си? Ако простим дълга, ще мога ли някога да простя на себе си? Ако настоявам за връщане на парите, няма ли да разбия семейството?

Понякога си мисля – ако бяхме чужди хора, щяхме ли да простим така лесно? Или просто в България семейството винаги е над всичко?

„Кажете ми – вие как бихте постъпили? Наистина ли прошката е по-важна от справедливостта?“