Сърцето ми побра още две деца: Историята на една майка от Пловдив

– Мамо, пак ли няма да вечеряме заедно? – гласът на малкия Сашко проряза тишината в кухнята, докато аз се опитвах да преброя последните стотинки в портмонето си. Беше вторник вечер, а аз вече усещах умората да ме прегръща като тежко зимно одеяло. Четири деца, две работи, един живот, който сякаш не беше мой.

В този момент на вратата се почука. Беше Мария – съседката от горния етаж. Очите ѝ бяха зачервени, а ръцете ѝ трепереха.

– Ели, стана нещо ужасно… – прошепна тя. – Иван почина. Остави децата сами.

Сърцето ми се сви. Иван беше самотен баща на две деца – Калина и Петър. Жена му ги беше напуснала преди години, а той се бореше с рака, докато работеше като шофьор на автобус. Децата му често идваха у нас да играят с моите, а понякога им давах по някоя филия с лютеница, когато виждах, че са гладни.

– Къде са сега? – попитах, макар че вече знаех отговора.

– Социалните ще ги вземат довечера, ако не се намери кой да ги приюти… – Мария избухна в сълзи.

Погледнах към моите четири деца – Сашко, Деси, Иво и малката Мими. Всички ме гледаха с очакване и страх. Знаех какво трябва да направя. Не можех да позволя Калина и Петър да попаднат в дом.

– Ще ги взема при нас – казах твърдо, макар че вътрешно треперех от страх. – Ще се справим някак.

Тази нощ спахме шестима в една стая. Калина плака до сутринта, а Петър не каза и дума. Моите деца се опитваха да ги утешат по детски – с играчки и шоколадови бонбони от миналия Великден.

На следващия ден социалните дойдоха. Гледаха ме подозрително – жена сама с четири деца, едва свързваща двата края. Но аз не отстъпих.

– Те са като мои – казах им. – Ще направя всичко възможно да им дам дом.

Започнаха месеци на битки с институциите. Трябваше да доказвам, че мога да се грижа за шест деца. Ходих по интервюта за нова работа, молих се за помощи, продавах стари дрехи на пазара в Кючук Париж. Съседите шушукаха зад гърба ми:

– Защо ѝ е това бреме? Не ѝ стигат нейните?

Но имаше и хора като леля Пенка от третия етаж, която всяка неделя ни носеше топла баница.

Децата трудно свикваха едно с друго. Калина беше затворена и често се караше с Деси за дреболии:

– Това е моята кукла! – крещеше тя.
– Не е вярно! Мама ми я подари за рождения ден!

Петър пък започна да се напишква нощем. Веднъж го намерих да плаче в банята:

– Татко каза, че ще се върне… Защо не идва?

Прегърнах го силно и му обещах, че никога няма да го оставя сам.

С времето домът ни стана по-шумен, но и по-топъл. Научих се да готвя супа за осем души от една кокошка и да кърпя чорапи до полунощ. Децата започнаха да си помагат – Сашко учеше Петър да кара колело, а Деси споделяше книжките си с Калина.

Имаше и тежки моменти – когато парите не стигаха за учебници или когато някой от децата се разболееше. Понякога се чувствах безсилна и плачех тайно в банята, за да не ме видят.

Една вечер, докато всички спяха, седнах до прозореца и погледнах към светлините на града. Помислих си за Иван – как ли би се чувствал, ако знаеше, че децата му са при мен? Дали щеше да ми благодари или щеше да ме съжалява?

На рождения ден на Калина направихме торта от бисквити и кисело мляко. Всички пяхме „Честит рожден ден“, а тя за първи път се усмихна истински от месеци насам.

Сега вече сме семейство от осем души. Не е лесно – понякога се караме за глупости, понякога нямаме достатъчно за всички. Но всяка вечер сядаме заедно на масата и си разказваме как е минал денят.

Понякога се питам: ако можех да върна времето назад, пак ли бих направила този избор? А вие какво бихте направили на мое място?