Когато миналото се връща: Бившият ми съпруг се появи след 12 години

— Какво правиш тук? — гласът ми трепереше, докато гледах в очите на Стефан. Беше същият, но и различен — с повече бръчки, с по-тежък поглед. Стоеше на прага ми, държейки в ръцете си старата си кожена чанта, сякаш беше дошъл да остане.

Сърцето ми биеше лудо. Не бях го виждала от дванайсет години — дванайсет години, откакто ме остави сама с двете ни деца, заради онази жена от офиса. Тогава светът ми се срина. Спомням си как седях на кухненската маса, стиснала чашата с чай, докато децата спяха, и се чудех как ще продължа напред. Майка ми идваше всеки ден да ми помага, а аз се опитвах да не плача пред малките.

— Може ли да поговорим? — прошепна Стефан и погледна към прозореца, сякаш се страхуваше някой да не го види.

— За какво? — не можех да повярвам, че след всичко, което преживях, той просто ще се появи и ще поиска разговор.

— Моля те, Мария… — гласът му беше уморен. — Нямам къде да отида.

В този момент дъщеря ми Ива се появи в коридора. Беше вече на 19, студентка в София, но си беше вкъщи за уикенда. Погледна баща си с онзи особен поглед, който имаше още като дете — смесица от любопитство и болка.

— Татко? — прошепна тя.

Стефан се усмихна плахо. — Здравей, Иве.

Въздухът в коридора натежа. Синът ни Петър също излезе от стаята си. Беше на 16, висок и мълчалив, приличаше на баща си повече, отколкото исках да призная. Погледна Стефан безмълвно.

— Може ли да вляза? — попита Стефан отново.

Пуснах го вътре. Не знам защо — може би защото бях уморена да се боря със спомените си или защото исках децата ми да видят истината за него.

Седнахме в хола. Стефан изглеждаше като човек, който е загубил всичко. Започна да разказва: другата жена го напуснала преди две години, работата му не вървяла, бил болен и самотен. Не беше дошъл за прошка — беше дошъл за подслон.

— Знаеш ли какво беше за нас през тези години? — гласът ми беше остър. — Ти избра друг живот и ни остави сами. Аз работех на две места, за да издържам децата ти! Майка ти не смееше да ми погледне в очите!

Стефан наведе глава. — Знам… Знам, че сгреших. Но нямам никого освен вас.

Ива се разплака. Петър стоеше като статуя.

— Защо сега? — попита Ива през сълзи. — Защо не ни потърси по-рано?

— Страхувах се… Срам ме беше… Мислех, че ще сте по-добре без мен.

В този момент осъзнах колко много съм се променила. Преди години щях да го моля да остане, щях да търся вина в себе си. Но сега бях друга жена — силна, самостоятелна, научила се да оцелява сама.

— Не знам дали мога да ти простя — казах тихо. — Не знам дали децата могат. Но няма да те изгоня тази вечер. Ще спиш на дивана.

Стефан кимна благодарно. През нощта чух как плаче тихо в хола. На сутринта закусихме мълчаливо. Петър не каза нито дума. Ива го гледаше с омраза и обич едновременно.

Дните минаваха тежко. Съседите започнаха да шушукат. Майка ми дойде и ме попита:

— Ще го приемеш ли обратно? След всичко?

— Не знам, мамо — отвърнах й. — Не знам дали мога пак да му вярвам.

Стефан започна да помага вкъщи — поправяше счупени неща, готвеше вечеря, опитваше се да говори с децата. Но между нас стоеше стена от неизказани думи и болка.

Една вечер седнахме тримата с децата на масата.

— Какво ще правим? — попита Петър тихо.

Погледнах ги и осъзнах: това вече не е само моята битка. Това е нашето семейство — разбито, но все още семейство.

— Ще решим заедно — казах им. — Но никой няма право да ни кара да забравим какво е било.

Стефан остана още няколко седмици. Опитваше се да изкупи вината си, но раните бяха дълбоки. Един ден сам реши да си тръгне:

— Благодаря ти, Мария. Благодаря ви и на вас, деца. Не заслужавам втори шанс, но ви обичам.

Гледах го как си тръгва отново — този път по-тихо, по-смирено. Вратата се затвори зад него и усетих странно облекчение.

Сега стоя сама в кухнята и си мисля: Може ли човек наистина да прости такава болка? Или просто се учим да живеем с нея? Какво бихте направили вие на мое място?