Дъщеря ми се срамува от мен, защото не мога да ѝ помогна финансово

– Мамо, не можеш ли поне веднъж да помогнеш? – думите на Мария ме пронизаха като нож. Стояхме в малката ми кухня в Люлин, а тя нервно въртеше ключовете на апартамента си. Гледах я – красивата ми дъщеря, за която дадох всичко, което имах. Но явно това „всичко“ не беше достатъчно.

– Мария, знаеш, че пенсията ми стига едва за сметките и лекарствата… – опитах се да обясня, но тя вече беше обърнала гръб.

– Свекърва ми пак ни даде пари за ремонта. Тя винаги помага. Ти… – гласът ѝ потрепери. – Ти никога не можеш.

В този момент усетих как светът ми се срутва. Спомних си всички онези години, когато с покойния ми съпруг Иван се молехме на Господ да ни дари с дете. Мария се роди, когато бях на 42. Лекарите казваха, че е чудо. За мен тя беше всичко – и чудо, и смисъл, и надежда.

След като Иван почина от инфаркт, останах сама с Мария. Работех като учителка по български език в 134-то училище. Вечерите прекарвахме заедно – тя учеше уроците си, аз проверявах тетрадки. Не можех да ѝ купя маркови дрехи като другите майки в квартала, но ѝ четях приказки и я учех да бъде добра.

Сега тя беше омъжена за Петър – момче от добро семейство в Бояна. Родителите му имаха фирма за строителство, караха джипове и всяка година ходеха на почивка в Гърция. Аз… аз броях стотинките за хляб и сирене.

– Мамо, не разбираш ли? Чувствам се неудобно пред Петър и родителите му. Те все помагат, а ти… – Мария избърса сълзите си. – Понякога ми се иска да не знаят колко бедно съм израснала.

– Мария! – извиках през сълзи. – Това ли е важното? Пари ли са всичко?

Тя замълча. В този момент телефонът ѝ иззвъня – Петър я чакаше долу с новата им кола. Мария тръгна към вратата, но се обърна:

– Извинявай… Просто ми е трудно.

Останах сама в тишината на панелката си. Седнах на стария диван и се загледах в снимката на Иван. „Виждаш ли, Иване? Нашето момиче вече не ме иска такава, каквато съм.“

На следващия ден отидох до пазара за малко плодове – пенсията беше дошла. Срещнах съседката леля Сийка.

– Как е Марийчето? – попита тя.

– Добре е… – излъгах. – Омъжена жена вече.

– Ами ти? Не идва ли често?

Поклатих глава. Не можех да кажа истината – че дъщеря ми се срамува от мен.

Вечерта Мария ми писа съобщение: „Мамо, ще дойдеш ли на рождения ден на Петър? Свекърва ми ще прави голямо парти.“

Сърцето ми се сви. Знаех какво ме чака – лъскави чинии, скъпи подаръци и погледи, които казват: „Ето я бедната майка.“

В деня на празника облякох най-хубавата си рокля – синята с дантелата, която пазя от абитуриентската вечер на Мария. Купих кутия бонбони „Амфора“ – повече не можех да си позволя.

Когато пристигнах в къщата им в Бояна, свекървата – госпожа Димитрова – ме посрещна с усмивка:

– Добре дошли! Ох, колко сте скромна! Елате, елате!

Мария стоеше до Петър и изглеждаше напрегната.

– Мамо… благодаря ти, че дойде – прошепна тя.

По време на вечерята всички говореха за новите имоти на семейството, за екзотичните пътешествия и инвестиции. Аз мълчах. Чувствах се невидима.

Когато дойде време за подаръците, подадох бонбоните на Петър.

– Благодаря ви много! – каза той учтиво.

Госпожа Димитрова подаде ключове от нов апартамент:

– Това е нашият подарък за младото семейство!

Всички ръкопляскаха. Аз седях със свито сърце.

След партито Мария ме изпрати до спирката.

– Мамо… знам, че ти е тежко. Просто… понякога ми се иска да можеше да ни помогнеш повече.

– Мария, аз ти дадох всичко – любовта си, времето си, живота си. Не можах да ти дам пари… но дадох себе си.

Тя ме прегърна неловко.

– Знам… Просто светът е друг вече.

Вървях към вкъщи през тъмните улици и мислех: Кога парите станаха по-важни от майчината обич? Дали някога ще бъда достатъчна за дъщеря си такава, каквато съм?

Кажете ми… Вие как бихте постъпили? Какво означава да си добър родител днес?