Десет години надежди: Синът ни и неочакваното предложение за нашия дом в Родопите

„Мамо, татко, трябва да поговорим.“

Гласът на Димитър проряза тишината в кухнята ни като нож. Беше се върнал от Германия след три години отсъствие, а ние с Иван тъкмо бяхме седнали да отпразнуваме последния пирон в нашата къща – онази, която строихме с ръцете си в продължение на десет години. Вън вятърът носеше мириса на бор и дим от комшията, а аз усещах как сърцето ми се свива. Не беше просто разговор – усещах го по начина, по който Димитър гледаше пода, стискаше юмруци и дишаше тежко.

„Какво има, Мите?“, попита Иван, опитвайки се да звучи спокоен, но гласът му трепереше. Аз само кимнах и се опитах да не показвам тревогата си.

Димитър седна срещу нас, сложи ръцете си на масата и започна да говори бавно, сякаш всяка дума го боли:

„Знам колко много значи тази къща за вас. Знам колко сте жертвали – и двамата. Но… получих предложение за работа в София. Голям проект, нещо, което може да промени живота ми. Искам да ви предложа нещо – да продадем къщата и да инвестираме парите в апартамент в столицата. Ще живеем заедно, ще сме близо един до друг. Моля ви, помислете.“

Мълчанието беше оглушително. Чувах само тиктакането на стенния часовник и далечния лай на кучето от съседната махала. Иван стисна ръката ми под масата – силно, почти болезнено.

„Ти сериозно ли?“, прошепнах аз. „Десет години… Десет години копахме, носихме тухли, спестявахме от всичко – от почивки, от нови дрехи, от празници! За какво? За да го продадем?“

Димитър наведе глава:

„Мамо, знам колко ви е трудно тук. Зимите са тежки, селото се обезлюдява. В София ще имате всичко – болници, магазини, хора… Аз ще съм до вас.“

Иван избухна:

„Това не е просто къща! Това е нашият живот! Тук са спомените ни, тук е всичко, което сме градили! Как можеш да искаш да го захвърлим?“

Димитър стана рязко:

„Не го захвърляме! Просто… просто искам да сме заедно. Вие сте ми всичко.“

Излезе навън и затръшна вратата. Аз останах да гледам към прозореца – към градината с ябълките, които засадихме с Иван преди осем години; към пейката под ореха, където вечер четяхме книги; към каменната ограда, която строихме тухла по тухла всяка събота.

Сълзите ми потекоха безшумно. Иван мълчеше дълго, после прошепна:

„Може би има право… Стареем. Ами ако някой ден не можем да се грижим за себе си?“

Поклатих глава:

„Не мога да се откажа. Не мога просто така да изтрия всичко.“

Следващите дни бяха мъчителни. Димитър не говореше много – излизаше рано сутрин и се връщаше късно вечер. Аз се опитвах да се държа нормално – готвех любимите му ястия, разказвах му истории от детството му тук, показвах му снимки от времето, когато беше малък и тичаше бос по двора.

Една вечер го намерих на пейката под ореха. Седеше сам и гледаше към звездите.

„Помниш ли как веднъж падна от това дърво?“, попитах тихо.

Той се усмихна тъжно:

„Помня… Ти ме носи на ръце до вкъщи. Тогава ми каза, че домът е там, където са хората, които обичаш.“

Седнах до него и го прегърнах.

„Така е… Но понякога домът е и мястото, което си създал с любов. Не всичко може да се купи или продаде.“

Той замълча дълго.

„Мамо… страх ме е да не ви загубя. В София ще сте по-близо до мен, ще мога да ви помагам.“

Погалих го по косата:

„Ами ако загубиш себе си? Ако забравиш откъде си тръгнал?“

В следващите дни напрежението между нас растеше. Иван започна да обмисля идеята по-сериозно – болките в кръста му напомняха за всяка зима тук; аз обаче не можех да приема мисълта за продажба.

Една сутрин Димитър дойде при нас със сълзи в очите:

„Не мога да ви карам да избирате между мен и мечтата си. Ако искате – останете тук. Аз ще намирам начин да ви виждам често.“

Иван го прегърна силно:

„Сине… Не е лесно. Но трябва да решим заедно.“

Вечерта седнахме тримата около масата – без обвинения, без сълзи. Говорихме дълго – за миналото, за бъдещето, за страховете си.

В крайна сметка решихме – ще останем тук още няколко години. Ще се радваме на дома си, докато можем; после ще помислим пак.

Димитър прие решението ни със смесени чувства – радостен, че сме щастливи тук, но и тъжен, че няма да сме до него в София.

Сега стоя на прага на нашата къща и гледам към Родопите – към залеза над планината, към светлините на селото долу в долината.

Питам се: Кое е по-важно – мечтите на младите или спомените на старите? Може ли едно семейство да остане цяло въпреки различните пътища? Какво бихте избрали вие?