Тайният дарител от квартал „Дружба“

— Мамо, пак ли няма да има вечеря? — гласът на малкия Косьо проряза тишината като нож. Седях на кухненската маса, с глава в ръцете, а пред мен лежаха последните пет лева. В хладилника — само буркан туршия и половин пакет маргарин. От седмици се чудех как да вържа двата края. След като Петър ме напусна и остави с двете деца, животът ми се превърна в безкрайна борба с глада, сметките и унижението.

— Ще измисля нещо, Косьо — отвърнах с пресипнал глас. — Иди при сестра си, моля те.

Той се изниза тихо, а аз останах сама със страховете си. В този момент на вратата се почука. Не очаквах никого. Сърцето ми заби лудо — дали пак е хазяинът, който настоява за наема? Или пък някой от съседите, дошъл да се оплаче от шума?

Отворих внимателно. На прага нямаше никого. Само един бял плик, залепен с тиксо за вратата. Огледах се — стълбището беше празно. Взех плика с треперещи ръце и го отворих. Вътре — две банкноти по 100 лева и лист хартия:

„Не губи надежда. Ти не си сама.“

Сълзите ми рукнаха. Не можех да повярвам. Кой би направил такова нещо? Защо точно на мен?

На следващия ден целият блок гъмжеше от слухове. Оказа се, че още няколко семейства са получили същите пликове. Баба Мария от третия етаж разказваше как намерила парите точно когато нямала с какво да си купи лекарства. Младото семейство Иванови — с бебе на ръце — също били сред щастливците.

— Това е някой от блока! — настояваше съседката Галя, която винаги знаеше всичко за всички. — Или поне някой, който ни познава добре.

— Ами ако е някой богатец, който си играе с нас? — подхвърли друг.

— Или пък е някой, който иска да ни унижи! — ядосано каза чичо Жоро, който никога не приемаше помощ.

Аз мълчах. В мен се бореха благодарността и срамът. Не бях свикнала да приемам милостиня. Но тези пари означаваха топла вечеря за децата ми и спокойствие поне за няколко дни.

Вечерта купих хляб, сирене и малко кайма. Децата ядоха с апетит, а аз ги гледах със сълзи в очите.

— Мамо, ти си най-добрата! — прегърна ме дъщеря ми Лили.

— Не аз, Лили… — прошепнах. — Има добри хора на този свят.

Дните минаваха, но мистерията около тайния дарител не стихваше. Хората започнаха да се гледат подозрително. Някои завиждаха на тези, които получили плик; други обвиняваха съседите си в лицемерие; трети се опитваха да разгадаят кой стои зад всичко това.

Една вечер, докато изхвърлях боклука, чух как Галя шепне на стълбището:

— Сигурно е онази новата от петия етаж! Видях я да носи голяма чанта миналата седмица.

— Глупости! — отвърна друг глас. — Тя едва свързва двата края.

В този момент осъзнах колко лесно доброто може да се превърне в повод за раздори. Вместо да ни обедини, тази неочаквана помощ започна да ни разединява.

Една нощ не издържах и споделих с майка ми по телефона:

— Мамо, чувствам се виновна… Все едно съм откраднала тези пари.

— Глупости! — отсече тя. — Приеми ги като знак от съдбата. Но не забравяй — когато можеш, върни доброто нататък.

Думите ѝ ме накараха да се замисля. На следващия ден купих шоколадче за баба Мария и оставих торбичка с храна пред вратата ѝ анонимно. Усетих лекота в душата си.

Скоро разбрахме истината. На входната врата се появи ново писмо:

„Не търсете кой съм аз. Важното е да не губим човещината си.“

Този път всички замълчаха. Дори чичо Жоро кимна одобрително.

Минаха месеци. Животът не стана по-лесен, но вече знаех: надеждата може да дойде от най-неочакваното място. А доброто има силата да променя не само деня ти, но и сърцето ти.

Понякога се питам: ако всеки от нас подаде ръка на другия, дали светът ни няма да стане поне малко по-добър? А вие как мислите — бихте ли помогнали на непознат, ако можехте?