Малкият герой от панелката: Историята на едно българско семейство

— Мамо, пак ли ще плачеш? — тихо прошепна Стефчо, докато стискаше ръката ми в тъмното. Беше три през нощта, а аз се опитвах да не издам нито звук, за да не събудя баща им. В панелката ни в Люлин тишината беше по-плътна от стените. Петте ми деца спяха сгушени едно до друго, а аз броях минутите до сутринта, когато той щеше да излезе на работа. Но тази нощ не беше като другите.

Вратата се тресна. Пак беше пил. Очите му бяха налети с кръв, а гласът — по-страшен от всякога.

— Къде са парите, Мария? Пак ли си ги харчила за глупости? — изрева той и бутна масата с такава сила, че чашите се разлетяха по пода.

— Не съм, кълна се! Децата трябва да ядат… — опитах се да обясня, но шамарът ме прекъсна. Стефчо се разплака. По-голямата ми дъщеря, Ива, го прегърна и прошепна: „Шшш, всичко ще е наред.“

Тогава реших. Повече няма да търпя. Не заради себе си — заради тях. Прекарах остатъка от нощта в страх и трескаво мислене. На сутринта, когато той излезе, събрах децата и няколко дрехи в една торба. Сърцето ми биеше лудо. Знаех, че ако ни хване, може да стане най-лошото.

— Мамо, къде отиваме? — попита малкият Косьо.

— На гости при леля ти в Надежда — излъгах. Истината беше, че не знаех къде ще отидем. Просто трябваше да избягаме.

По пътя към спирката срещнахме съседката баба Пенка.

— Марийче, всичко наред ли е? — попита тя загрижено.

Погледнах я с насълзени очи и само кимнах. Не можех да говоря. Тя сякаш разбра и ни подаде един левач за закуска.

Стигнахме до социалните служби след два автобуса и един трамвай. Там ни посрещнаха с недоверие.

— Много жени идват тук, ама после пак се връщат при мъжете си — каза една служителка с безразличен тон.

— Аз няма да се върна — прошепнах. — Не и този път.

Настаниха ни временно в кризисен център в края на града. Малка стая с две легла и миризма на белина. Децата се сгушиха около мен. Стефчо ме погледна с големите си кафяви очи:

— Мамо, тук ли ще живеем завинаги?

— Не, миличък. Ще намерим наш дом — обещах му, макар сама да не вярвах.

Дните минаваха бавно. Децата не ходеха на училище, защото нямахме адрес. Аз търсех работа, но никой не искаше жена с пет деца и без опит. Вечерите прекарвахме в разговори за бъдещето — как ще имаме истински дом, как ще сме щастливи.

Една вечер чух шум пред вратата на стаята ни. Сърцето ми замря — беше той! Беше ни намерил! Започна да блъска по вратата и да крещи:

— Излез, Мария! Децата са мои!

Децата се разплакаха. Аз се опитах да ги успокоя:

— Не се страхувайте! Всичко ще е наред!

Тогава стана нещо невероятно. Докато аз треперех от страх, Стефчо се измъкна от ръцете ми и отвори вратата на коридора. Видя двама полицаи на смяна и извика:

— Чичко полицай! Моля ви, помогнете на мама!

Полицаите реагираха мигновено. Влязоха и задържаха баща им, който крещеше и заплашваше всички наред. Аз паднах на колене и прегърнах Стефчо със сълзи на очи.

— Ти си моят герой — прошепнах му.

След този случай социалните служби най-накрая ни обърнаха внимание. Получихме временен статут на закрила, а аз започнах работа като чистачка в близкото училище. Децата тръгнаха на училище и детска градина. Не беше лесно — често нямахме пари за храна или дрехи, но поне бяхме заедно и свободни.

Съседите ни гледаха с подозрение — „Ето я онази Мария с петте деца…“, шушукаха по входа. Но аз вече не се срамувах. Знаех какво съм преживяла и какво съм спасила децата си от него.

Понякога вечер седя до прозореца и гледам светлините на София. Чудя се дали някой друг майка преживява същото като мен в този момент. Дали има сили да избяга? Дали ще намери подкрепа?

Питам се: Колко още жени ще търпят в мълчание? Кога ще спрем да се страхуваме и ще започнем да говорим открито за болката си? Може би някой ден ще бъдем чути…