От „обикновена“ до незабравима: Историята на Мария и белезите на думите

— Е, поне е здрава — прошепна майка ми, докато акушерката ме подаваше в ръцете ѝ. — Не е от най-красивите, ама… важното е да е здрава.

Тези думи не бяха предназначени за мен, но сякаш ги чух още тогава. По-късно ги чух отново — на петия си рожден ден, когато баба ми разказваше на съседките как съм се родила „една такава… обикновена“. Всяка година, всяка снимка от детството ми беше придружена с някой коментар: „Мария не е като другите момичета, ама е умна“, „Поне има хубави очи“, „Ще порасне, ще се промени“.

В училище не бях от онези момичета, които всички искат за приятелки. Станислава и Гергана бяха красивите, с дълги коси и смях, който изпълваше коридорите. Аз бях Мария — тихата, с очила и плитки, която винаги носеше книги. В междучасията често стоях сама, а когато някой се приближеше, беше само за да поиска домашното по математика.

— Защо не си като другите? — попита ме веднъж майка ми, докато оправяше косата ми пред огледалото. — Може би ако се усмихваш повече…

Погледнах отражението си. Виждах момиче с тъжни очи и устни, които рядко се извиваха в усмивка. Опитах се да се усмихна — изглеждах още по-неестествено.

Вечерите вкъщи бяха тихи. Баща ми работеше до късно, а майка ми готвеше и гледаше турски сериали. Понякога я чувах как говори по телефона с леля ми:

— Не знам какво да правя с Мария. Не иска да излиза, не се интересува от момчета… Само книги и пак книги.

Сякаш бях разочарование. Сякаш нещо в мен беше счупено още от раждането. Започнах да вярвам на думите им. Започнах да се крия зад дрехи сиви като мислите ми и да избягвам огледалата.

В гимназията нещата станаха по-лоши. Имаше момчета като Петър и Владо, които обичаха да се шегуват:

— Мария, кога ще махнеш тези очила? Или поне да си сложиш малко червило!

Смях. Погледи. Изчервяване. Всяка дума беше като малък нож.

Една вечер, когато бях на шестнадесет, майка ми влезе в стаята ми без да почука. Намери ме да плача над дневника си.

— Пак ли плачеш? За какво толкова?

— Защото никога няма да бъда достатъчно красива! — извиках аз. — Защото ти самата го каза!

Тя замръзна. Погледна ме така, както никога досега — сякаш за първи път виждаше болката ми.

— Мария… Аз… Не съм искала…

— Но го каза! — прекъснах я. — И го повтаряш всеки ден!

Тя излезе безмълвно. Остави ме сама с мислите ми.

Тази нощ реших нещо важно: ако светът няма да ме приеме такава, каквато съм, ще трябва аз да се приема първа.

Започнах малко по малко да се променям. Не външно — вътрешно. Записах се на театрален клуб, въпреки че ме беше страх да говоря пред хора. Там срещнах Ивайло — режисьорът ни, който веднъж ми каза:

— Знаеш ли кое е най-красивото у теб? Честността в очите ти.

За първи път някой видя нещо хубаво у мен, което не беше свързано с външността ми.

С времето започнах да се усмихвам повече — не защото трябваше, а защото имах причина. Приятелите ми станаха повече. Дори майка ми започна да забелязва промяната:

— Мария, много си пораснала… Изглеждаш различно.

— Просто съм щастлива — отвърнах аз.

На бала си носех рокля на баба ми от младостта ѝ — синя като небето над Родопите. Косата ми беше пусната свободно, очилата замених с лещи. Когато влязох в ресторанта, всички замълчаха за миг.

— Това Мария ли е? — прошепна Гергана.

Петър дойде при мен:

— Не мога да повярвам колко си красива тази вечер.

Усмихнах се и този път усмивката беше истинска.

След бала майка ми седна до мен на леглото:

— Прости ми за всичко, което съм казала през годините… Не съм разбирала колко те боли.

Прегърнах я. Болката не изчезна напълно, но вече не беше толкова остра.

Днес съм студентка по психология и помагам на други момичета да намерят своята стойност отвъд огледалото. Понякога си спомням онези думи от детството и се питам: ако майка ми беше казала нещо различно тогава, щях ли да бъда същият човек днес?

Може би красотата наистина идва с времето… или с прошката към себе си и другите.

А вие какви думи сте чували като деца? Оставиха ли белег във вас?