Стипендията на надеждата: Историята на една българска майка и нейната битка за бъдещето на сина си

– Не може да бъде! – извиках, когато Калоян влезе вкъщи с наведена глава и смачкан плик в ръка. Дъждът барабанеше по прозореца, а в кухнята миришеше на изстинала леща. – Какво стана, Калояне? – попитах, макар че вече усещах тежестта в гласа му.

– Не ме одобриха за стипендията, мамо. Казаха, че има по-нуждаещи се – прошепна той и остави плика на масата. Вътре беше писмото от училището – сухо, безлично, с няколко реда, които сякаш бяха написани за някой друг, не за моето дете.

Седнах до него и го прегърнах. Усетих как раменете му треперят. Калоян беше отличник, винаги помагаше на съучениците си, а вечер работеше в кварталната пицария, за да ми помага с парите. Баща му ни напусна преди години – избра по-лесния път и новото семейство в Германия. Останахме двамата – аз и Калоян, срещу целия свят.

– Ще намерим начин – казах му тихо, но вътре в мен бушуваше буря. Знаех какво значи тази стипендия за него – не само пари за учебници и транспорт, а шанс да повярва, че трудът му има смисъл.

На следващия ден отидох в училището. Коридорите миришеха на прах и боя. Секретарката ме погледна с досада:

– Госпожо Георгиева, комисията вече реши. Моля ви, не правете сцени.

– Не правя сцени – отвърнах. – Искам да разбера защо едно дете с отличен успех и самотна майка не е сред избраните.

Тя сви рамене:

– Има други критерии. Социалното положение не е всичко.

Излязох навън с усещането, че съм невидима. По пътя към вкъщи си мислех за всички онези семейства като нашето – бедни, но горди; уморени, но несломими. Вечерта Калоян седеше над учебниците си, а аз броях стотинките в портмонето си.

– Мамо, може би просто не съм достатъчно добър – каза той тихо.

– Не говори така! – избухнах. – Ти си най-добрият! Просто понякога светът е несправедлив.

Дните минаваха. Калоян продължаваше да учи и да работи. Аз започнах да чистя по две къщи на ден. Веднъж една от клиентките ми – госпожа Пенева – ме попита защо изглеждам толкова уморена.

– Защото се боря за сина си – отвърнах й. Разказах й всичко. Тя ме изслуша внимателно и каза:

– Знаеш ли, Мария, има една фондация в София, която помага на деца като Калоян. Ще ти дам телефона им.

Седмица по-късно вече бяхме подали документи. Интервюто беше тежко – питаха ни за всичко: доходи, оценки, мечти. Калоян говореше за желанието си да стане лекар и да помага на хората в нашия квартал.

Минаха месеци. Един ден получихме писмо – този път с цветен печат и топли думи:

„Уважаеми Калояне,
С радост Ви съобщаваме, че сте одобрен за стипендията „Надежда“. Вярваме във Вашия потенциал.“

Плакахме и двамата. За първи път от години се почувствахме видими.

Но радостта ни не трая дълго. В училище започнаха слухове:

– Видя ли го Калоян? Майка му сигурно е измислила нещо…

– Те такива винаги намират начин да се уредят…

Калоян се затвори в себе си. Вечерите ни станаха мълчаливи. Една вечер го чух да плаче в стаята си.

Влязох при него:

– Сине, не им обръщай внимание! Ти заслужаваш тази стипендия!

– Мамо, уморих се да се боря… Уморих се да обяснявам защо нямаме пари, защо татко го няма…

Прегърнах го силно и му прошепнах:

– Знам… Но ако се откажем сега, ще им дадем право. А ти си по-силен от тях.

С времето Калоян започна да се усмихва пак. Намери приятели сред други деца от фондацията. Започна да вярва в себе си. Аз също намерих сили да продължа – заради него.

Днес Калоян е студент по медицина във Варна. Всяка вечер ми звъни и ми разказва за лекциите си, за новите приятели и за мечтите си.

Понякога се питам: Колко още деца като моя Калоян остават невидими? Колко майки като мен се борят всеки ден със системата и предразсъдъците? Ще дойде ли денят, когато всяко дете ще получава шанс според труда и мечтите си, а не според това колко е бедно или откъде идва?

А вие как мислите? Ще се промени ли някога тази система или ще продължаваме да губим най-добрите си деца?