Дъщеря ми ме помоли да се преместя при нея за седмица, за да ѝ помогна с внука – оказа се, че имат нужда от много повече от гледане на дете

– Мамо, моля те, ела при нас за седмица. Не издържам повече сама, Калоян е болен, а изпитите ми чукат на вратата… – гласът на Мария трепереше по телефона. Беше почти полунощ, а аз вече бях легнала, но думите ѝ ме изправиха на крака.

Не беше първият път, в който дъщеря ми ме молеше за помощ. Всички приятелки ми повтаряха: „Стига си тичала при тях, Маргарита! Остави ги да се оправят сами!“. Но как да оставя детето си да потъва? Как да затворя очи за внука си, който кашля цяла нощ?

На следващата сутрин стегнах багажа и хванах автобуса от Пловдив към София. В главата ми кънтяха думите на приятелките ми, но сърцето ми беше тежко – усещах, че този път нещо не е наред.

Мария ме посрещна с тъмни кръгове под очите и разрошена коса. Калоян лежеше в леглото си с висока температура. Апартаментът беше разхвърлян, а въздухът натежал от напрежение.

– Къде е Ивайло? – попитах тихо, докато ѝ помагах да свали палтото си.
– На работа… пак остана до късно – отвърна тя и се опита да се усмихне. Усетих как ръцете ѝ треперят.

Още първата вечер разбрах, че тук има нещо повече от болен внук и уморена майка. Мария почти не говореше с Ивайло по телефона. Когато се прибра към полунощ, между тях прехвърчаха само няколко думи:

– Яде ли Калоян?
– Да.
– Температурата?
– Падна малко.
– Добре.

След това Ивайло се затвори в спалнята с лаптопа си. Мария седна до мен на дивана и избухна в сълзи.

– Мамо, не знам какво да правя… Имам чувството, че всичко се разпада. Не мога да се справя с Калоян сама, а Ивайло е като призрак у дома. Все едно вече не съществувам за него…

Прегърнах я силно. Спомних си собствените си години на младо семейство – караници с баща ѝ за пари, безсънни нощи с бебе на ръце… Но тогава имах майка си до мен. Сега аз бях тази майка.

На следващия ден взех нещата в свои ръце – почистих апартамента, сготвих супа за Калоян и настоях Мария да полегне малко. Когато Ивайло се прибра по-рано от обикновено, го поканих на разговор в кухнята.

– Ивайло, виждам, че нещо не е наред между вас. Ако искате, мога да си тръгна и да ви оставя сами…
Той въздъхна тежко и поклати глава:
– Не е до теб, Маргарита. Просто… работата ме убива. Шефът ми заплашва да ме уволни всеки ден. Не мога да кажа на Мария – тя ще се побърка от притеснение.

Погледнах го право в очите:
– А тя вече не се ли побърква? Виж я – не спи, не яде… Само детето ви я държи жива.

Ивайло замълча. Видях как очите му се насълзиха. За първи път го видях толкова уязвим.

Вечерта седнахме тримата на масата – аз настоях. Мария мълчеше, Ивайло гледаше в чинията си.
– Трябва да говорите – казах им тихо. – Ако продължавате така, ще се изгубите един друг.

Мария избухна:
– Какво да му кажа? Че съм сама по цял ден с болно дете? Че имам чувството, че съм провал като майка и студентка?
Ивайло отвърна:
– А аз какво да кажа? Че ме е страх всеки ден да не остана без работа? Че се чувствам безполезен като баща?

Сълзите потекоха по лицата им. Прегърнах ги и двамата.

Тази нощ спах неспокойно. Сутринта Мария ме прегърна силно:
– Мамо, благодаря ти… Ако не беше ти, сигурно щяхме да се разпаднем напълно.

Останах още няколко дни. Помагах с Калоян, готвех и чистех, но най-важното – слушах ги. Вечерите прекарвахме заедно – говорехме за страхове, мечти и разочарования. Постепенно между тях започнаха пак да прехвърчат усмивки и нежни погледи.

Когато си тръгвах обратно към Пловдив, Мария ме изпрати до автобуса:
– Мамо… мислиш ли, че ще се справим?
Погледнах я и ѝ казах:
– Ако говорите един с друг и не забравяте защо сте заедно – ще се справите.

Сега седя у дома и си мисля: Дали понякога родителската помощ е спасителен пояс или просто отлагаме неизбежното? Какво бихте направили вие на мое място?