Когато всичко се срути: Историята на една българска майка и нейните близнаци

– Не мога повече, София! Не мога! – гласът на Петър ехтеше из малката ни кухня, докато аз държах в ръцете си шишето с мляко за близнаците. Беше късна вечер, а навън дъждът барабанеше по прозорците на панелката ни в Люлин. Децата плачеха, а аз се опитвах да ги успокоя, но Петър вече беше на ръба.

– Моля те, не си тръгвай… – прошепнах, усещайки как гърлото ми се свива. – Те имат нужда от теб. Аз имам нужда от теб.

Той само поклати глава, хвана якето си и излезе, трясвайки вратата. Тогава разбрах, че съм останала сама. Сама с две бебета, които не спираха да плачат, сама с диагнозата „аутизъм“, която получихме преди седмица. Сама срещу целия свят.

Първите дни след това бяха като в мъгла. Майка ми идваше да помага, но тя самата беше съсипана от новината. „Софче, как ще се оправиш?“, питаше ме тя всеки път и аз не знаех какво да ѝ отговоря. Баща ми мълчеше и само въздишаше тежко, когато ме виждаше да се боря с двете деца – Мартин и Габриела.

Мартин беше по-тихият от двамата. Често се взираше в една точка и не реагираше на гласа ми. Габриела пък имаше изблици на истерия – крещеше, удряше се по главата, а аз не знаех как да я успокоя. Водих ги по лекари, психолози, логопеди. Навсякъде чувах едно и също: „Трябва търпение, госпожо. Това е дълъг път.“

Пътят обаче беше осеян с камъни. Парите не стигаха – Петър спря да праща издръжка още след втория месец. Работех като касиерка в кварталния магазин и всяка стотинка броях по три пъти. Понякога вечер си лягах гладна, за да има за децата. Съседките ме гледаха със съжаление или с укор – „Защо ги роди?“, „Ами ако са такива завинаги?“, „Мъжът ти правилно е избягал…“

Една вечер седях на балкона, пушех цигара и гледах светлините на София. Чудех се дали някога ще мога да се усмихна отново истински. Телефонът звънна – беше Петър.

– София… – гласът му беше уморен. – Не мога да се справя с това. Не съм готов за такива деца.

– А аз? Аз бях ли готова? – изкрещях през сълзи. – Това са твоите деца!

Той затвори. Повече не се обади.

Дните се нижеха един след друг – еднообразни, тежки, понякога безнадеждни. Водех Мартин и Габриела на рехабилитация в центъра за деца със специални потребности в Надежда. Там срещнах други майки като мен – Ирина, която имаше син с тежък аутизъм; Мария, чиято дъщеря не говореше и на шест години. Станахме приятелки по съдба.

– Знаеш ли – каза ми веднъж Ирина, докато чакахме децата си – понякога си мисля дали не сме виновни ние…

– Не сме! – отвърнах твърдо, макар че вътрешно се разкъсвах от вина всеки ден.

Най-трудно беше вечер. Когато всичко утихнеше и останех сама с мислите си. Питах се дали някога ще мога да обичам себе си отново; дали ще намеря сили да простя на Петър; дали децата ми ще имат приятели; дали някой ден ще кажат „мамо“ с истинска обич.

Една сутрин Габриела се усмихна за първи път. Истинска усмивка – не онзи празен поглед, а топла, светла усмивка към мен. Разплаках се от щастие. Тогава разбрах, че има смисъл да продължа.

Започнах да пиша във форумите за родители на деца с аутизъм. Споделях болката си, но и малките победи – първата дума на Мартин („топка“), първата рисунка на Габриела (едно слънце с криви лъчи). Намерих подкрепа там, където най-малко очаквах.

С времето спрях да се срамувам от децата си. Започнах да говоря открито за аутизма – в магазина, на детската площадка, дори в училището, когато ги записах в подготвителна група. Учителките ме гледаха със съмнение:

– Госпожо Николова, сигурни ли сте, че ще се справят?

– Не знам – казах честно. – Но ще опитаме заедно.

Сега Мартин и Габриела са на осем години. Все още им е трудно – имат нужда от специални грижи, от разбиране и търпение. Но вече не съм сама. Имам приятелки като Ирина и Мария; имам майка ми до себе си; имам силата да продължа напред.

Понякога вечер пак излизам на балкона и гледам светлините на града. Питам се: „Колко още майки като мен има там долу? Колко още деца чакат някой да ги приеме такива, каквито са?“

А вие как бихте постъпили на мое място? Щяхте ли да намерите сили да продължите?