Нежеланата мащеха: Историята на една българска сватба и разбитото семейство

— Как можа, Карина? Как можа да не поканиш Ралица? — гласът на баща ми, Иван, трепереше от гняв и разочарование. Стоеше пред мен в хола, стиснал телефона в ръка, сякаш всеки момент ще го захвърли през прозореца.

Погледнах го право в очите. — Татко, това е моят ден. Не искам тя да е там. Не искам да се преструвам, че сме семейство, когато никога не сме били.

Мълчание. Само тиктакането на стенния часовник и тежкото му дишане изпълваха стаята. Майка ми, Мария, беше седнала на дивана, с ръце скрити в скута си. Тя не каза нищо. От години вече не казваше много.

Всичко започна преди петнадесет години, когато родителите ми се разведоха. Бях на десет. Помня как Иван си събра багажа в черния куфар и излезе през вратата, без да се обърне. Майка ми остана сама с мен и по-малката ми сестра, Елица. Първите месеци след развода бяха като мъгла — майка ми плачеше нощем, а аз се опитвах да утеша Елица, която не разбираше защо татко вече не идва всяка вечер.

След година Иван се ожени за Ралица. Тя беше млада, усмихната жена с дълга руса коса и винаги перфектен маникюр. Когато ме покани да живея при тях, майка ми не възрази. Беше започнала нов живот с нов мъж — Георги, който имаше две свои деца. Вече нямаше място за мен.

— Карина, по-добре ще ти е при баща ти — каза ми тя една вечер, докато си събирах дрехите в торба от „Била“. — Тук е тясно… и ти си вече голяма.

Така се озовах в новия дом на Иван и Ралица. Всичко беше подредено до последния детайл — чисти чаршафи, топла супа всяка вечер, нови дрехи за училище. Но никога не почувствах, че съм у дома. Ралица беше любезна, но студена. Говореше с мен като с гостенка. Понякога чувах как вечер шепне на баща ми: „Тя не е моя отговорност…“

Израснах между два свята — единият пълен с мълчание и отчуждение, другият с фалшиви усмивки и празни обещания. Когато завърших гимназия, майка ми дори не дойде на бала ми. Ралица подари златна гривна и каза: „Това е за спомен.“ Но аз я прибрах в кутията и повече не я извадих.

Години по-късно срещнах Петър — момчето от съседния блок, с когото израснахме заедно по площадките между панелките в Люлин. Той беше всичко, което някога съм искала: добър, честен, обичаше ме истински. Когато ме помоли да се омъжа за него, знаех, че искам този ден да бъде само наш.

Започнахме да планираме сватбата — малка церемония в ресторант край Витоша, само с най-близките хора. Списъкът с гостите беше кратък: баща ми, майка ми (макар че не знаех дали ще дойде), сестра ми Елица и няколко приятели от университета.

Когато Иван разбра, че Ралица не е поканена, избухна буря.

— Това е обида! — крещеше той по телефона на майка ми. — Ти ли си я научила на това? Как може да изключи жената, която я е гледала толкова години?

Майка ми само въздъхна: — Иванe, не ме въвличай в това. Карина сама решава.

Но той не се отказа. Дойде у нас една вечер — както в началото на тази история — и настояваше да променя решението си.

— Карина, Ралица те е гледала като свое дете! Платила ти е уроците по английски! Помагала ти е с домашните! Как можеш така?

Погледнах го със сълзи в очите:
— Татко… тя никога не ме е прегърнала като свое дете. Никога не ме е защитила пред теб. Никога не ме е попитала как се чувствам след развода ви. Всичко беше задължение за нея… Аз не мога да забравя това.

Той замълча. За първи път видях болка в очите му — истинска болка.

— Може би си права… — прошепна той. — Но аз… аз просто исках всички да сме заедно поне веднъж.

Вечерта преди сватбата майка ми дойде у нас. Седнахме на балкона с чаша чай.

— Знаеш ли — каза тя тихо — понякога родителите правят грешки, които децата им носят цял живот.

— Мамо… мислиш ли, че някога ще мога да простя?

Тя ме погледна дълго:
— Само ти можеш да решиш това.

На следващия ден вървях към олтара с усещането, че нося целия товар на нашето семейство върху раменете си. Погледнах към баща си — стоеше самотен до масата за гости; Ралица я нямаше. Майка ми седеше от другата страна на залата; Елица държеше ръката ѝ.

Когато казах „да“, почувствах облекчение… но и празнота.

Сега седя тук и пиша тази история, чудейки се: Дали някога ще успея да простя на родителите си? Или ще остана завинаги дете между два свята?

А вие… бихте ли простили?