„Вече нямаш майка“ — една българска семейна буря

— Петре, как можа? — Гласът на майка ми трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стоеше на прага на кухнята, с престилка, изцапана от доматен сос, и ме гледаше така, сякаш току-що бях разбил целия ѝ свят.

— Мамо, не исках да те нараня… — прошепнах аз, но думите увиснаха във въздуха като тежък облак.

Всичко започна преди седмица. Беше неделя, цялото семейство се беше събрало на обяд у нас — аз, жена ми Мария, дъщеря ни Ива и майка ми Станка. Бяхме свикнали на тези шумни събирания, където всеки говори по-високо от другия, а смехът се смесва с аромата на мусака и прясно изпечен хляб.

Тогава Мария стана от масата и започна да прибира чиниите. Майка ми я изгледа строго:

— Остави ги, Марийче, аз ще ги измия. Ти си гостенка тук.

Мария се усмихна нервно:

— Не съм гостенка, мамо Станке. Вече живея тук с Петър и Ива. Искам да помагам.

Майка ми сбърчи вежди. Винаги е държала на реда си — тя е домакинята, тя командва кухнята. Аз се опитах да разведря обстановката:

— Мамо, ти си най-добрата майка на света. Ще направя всичко, за да те виждам усмихната.

Тогава не осъзнах какво предизвиках. Мария ме погледна с онзи поглед — смесица от болка и разочарование. След обяда тя не каза нищо, но вечерта в спалнята избухна:

— Значи аз не съм важна? Само майка ти има значение за теб?

— Мария, не е така! Просто…

— Просто какво? Винаги ѝ угаждаш! Дори когато ме унижава пред теб!

Не знаех какво да кажа. Обичах и двете жени в живота си, но между тях винаги имаше невидима стена. Майка ми не можеше да приеме, че вече не съм само нейното момче. Мария усещаше всяка забележка като нож в гърба.

Дните минаваха в напрежение. Майка ми идваше всеки ден — носеше буркани със сладко, домашни кюфтета, а понякога просто седеше на дивана и гледаше Ива как играе. Мария ставаше все по-студена. Започна да заключва вратата след работа и да казва, че е уморена за гости.

Една вечер се прибрах по-рано. Чух гласове от кухнята:

— Марийче, защо не ми позволяваш да виждам внучката си? — гласът на майка ми беше отчаян.

— Не ти я забранявам, но не може всеки ден да идваш без предупреждение! Имам нужда от лично пространство!

— Пространство? Аз съм ти като втора майка!

— Не сте ми майка! — изкрещя Мария.

Влязох в стаята точно в този момент. Двете стояха една срещу друга като два противника на ринга. Майка ми се обърна към мен:

— Петре! Кажи ѝ! Кажи ѝ кой съм аз за теб!

Погледнах ги — едната разплакана, другата бледа от гняв. Сърцето ми се сви.

— Мамо… Мария… Моля ви…

Но думите бяха безсилни. Майка ми хвана чантата си и тръгна към вратата:

— Вече нямаш майка! — извика тя през рамо и затръшна вратата.

След този ден всичко се промени. Майка ми спря да идва. Не вдигаше телефона ми. На рождения ден на Ива изпрати само картичка с надпис: „Обичам те, бабино момиче.“

Мария беше спокойна за първи път от месеци, но аз усещах празнина. Вечер лежах буден и се питах: Къде сбърках? Защо не можах да ги помиря?

Една неделя реших да отида при майка ми в родното село. Къщата ѝ беше тиха, градината — занемарена. Тя ме посрещна на прага със студен поглед.

— Защо дойде?

— Мамо… липсваш ми.

Тя се обърна към мен и очите ѝ се напълниха със сълзи:

— Ти избра нея пред мен.

— Не съм избирал никого! Обичам ви и двете!

— Не можеш да угодиш на всички, Петре…

Седнахме мълчаливо на масата. Чувах само тиктакането на стенния часовник и далечния лай на кучетата от съседния двор.

— Мамо… ще ми простиш ли?

Тя въздъхна тежко:

— Ще ти простя… но никога няма да забравя.

Върнах се у дома с усещането за загуба. Семейството ми беше разделено между две жени, които обичах повече от всичко. Вечерта казах на Мария:

— Не мога да живея така. Трябва да намерим начин да бъдем семейство.

Тя ме прегърна и прошепна:

— И аз те обичам… но не мога да позволя някой да ме унижава в собствения ми дом.

Седмици наред опитвах да ги сближа — покани за кафе, общи разходки с Ива… Всичко беше напразно. Майка ми остана горда и наранена, Мария — предпазлива и дистанцирана.

Сега стоя между два свята — този на миналото и този на настоящето. Питам се: има ли изход от тази бездна? Може ли любовта да победи гордостта?

А вие какво бихте направили на мое място? Ще простите ли или ще изберете себе си?