Дадох апартамента си на дъщеря ми. Година по-късно тя ме изгони от собствения ми дом

„Това вече не е твоят дом, мамо.“ Думите на дъщеря ми Елица още кънтят в ушите ми, докато стоя на стълбището с единствения си куфар. Вратата се затръшна зад мен с такъв трясък, че сякаш разцепи не само въздуха, а и сърцето ми. На 63 години, след цял живот труд и лишения, се оказах без покрив, изгонена от собственото си жилище – от детето, за което дадох всичко.

Преди година подписах нотариалния акт. Прехвърлих двустайния апартамент в „Люлин“ на името на Елица. Беше ми трудно – все пак това беше домът, в който отгледах нея и брат ѝ, където с покойния ми съпруг сме преживели и хубаво, и лошо. Но тя настояваше: „Мамо, така ще е по-лесно за всички. Ако стане нещо с теб, няма да се занимаваме с документи и наследства.“ Повярвах ѝ. Повярвах, че правя най-доброто за детето си.

Първите месеци нищо не се промени. Живеехме заедно – аз готвех, тя работеше до късно, понякога водеше приятеля си Петър. Не ми пречеше. Радвах се, че има някого до себе си. Но постепенно започнах да усещам промяна. Елица ставаше все по-студена, все по-изнервена. „Мамо, защо пак си оставила чиниите в мивката?“, „Не можеш ли да не пускаш телевизора толкова силно?“, „Петър ще спи тук тази вечер, може ли да не се мотаеш из хола?“

Понякога я чувах да говори по телефона: „Майка ми пак се меси… Не знам как ще издържа още дълго.“ Опитвах се да не обръщам внимание. Казвах си, че е уморена, че времената са трудни. Но една вечер, докато приготвях мусака – любимото ѝ ястие от дете – тя влезе в кухнята със стиснати устни и каза:

– Мамо, трябва да поговорим.

Седнахме на масата. Петър стоеше до нея с кръстосани ръце.

– Решихме… – започна тя и погледна към него за подкрепа. – Решихме, че е време да живеем сами. Имаме нужда от пространство. Ти си вече на възраст, заслужаваш спокойствие. Може би ще ти е по-добре при леля Мария във Видин или…

– Какво? – прекъснах я аз. – Това е моят дом! Аз съм го купила с баща ти! Как можеш…

– Мамо, апартаментът вече е на мое име. Моля те…

Гласът ѝ беше твърд, непознат. В този миг разбрах – няма връщане назад.

Събрах най-необходимото – малко дрехи, снимки на децата, стария албум със спомени. Докато слизах по стълбите, чух как Петър заключва вратата след мен.

Сега седя на пейката пред блока и гледам как прозорецът на кухнята светва. Там някога седяхме тримата – аз, Елица и брат ѝ Димитър – и се смеехме над домашната баница. Сега съм сама.

Обадих се на Димитър. Живее под наем в Студентски град с приятелката си. „Мамо… Не знам какво да кажа… Ще говоря с Елица.“ Гласът му беше объркан, но не предложи помощ.

Отидох при съседката баба Станка. Тя ме прие за няколко дни. „Не се притеснявай, Калина – каза тя – такива са младите днес. Всичко им е малко.“ Но аз знам – не е въпрос само на поколение. Нещо се счупи между нас.

В следващите седмици обикалях социалните служби. „Нямате право на общинско жилище – имали сте собственост през последните пет години.“ Пенсията ми стига едва за храна и лекарства. Леля Мария ме покани във Видин, но как да оставя София? Тук са всичките ми спомени.

Една вечер срещнах Елица пред блока. Беше с Петър. Погледна ме за миг и отмести очи.

– Елице… – прошепнах аз. – Защо?

– Мамо… Не разбираш ли? Имам нужда от живот без контрол! Винаги си решавала вместо мен! Сега искам да съм свободна!

– Свободна… като изхвърлиш майка си на улицата?

Тя замълча. Петър я хвана за ръката и я поведе към входа.

Всяка вечер се питам: къде сбърках? Дали любовта ми беше прекалена? Или просто времената са такива – децата забравят кой ги е отгледал?

Понякога виждам други майки в парка – разхождат внучетата си, смеят се с децата си. Аз имам само тишината на чуждата стая и спомените за един дом, който вече не е мой.

Кажете ми: има ли прошка за такова предателство? Или просто трябва да приема самотата като новия си дом?