„Ти няма да ми диктуваш живота!“ – Историята на една българска свекърва и нейната снаха

– Не можеш да ми казваш как да живея! – гласът на Мария прониза тишината в хола като нож. Стоях срещу нея, стиснала ръцете си толкова силно, че кокалчетата ми побеляха. Сърцето ми блъскаше в гърдите, а в главата ми ехтяха думите ѝ.

Преди години, когато загубих Иван – мъжа си, светът ми се срина. Беше зима, пътищата бяха заледени, а той бързаше да се прибере при нас. Катастрофата стана на околовръстното край Пловдив. Останах сама с малкия Петър, който тогава беше само на шест. Обещах си, че ще дам всичко от себе си, за да не му липсва нищо – нито любов, нито грижа, нито възпитание. Работех на две места – в училищната столова и като чистачка в една кооперация. Вечерите прекарвахме двамата – аз му четях приказки, а той ме гледаше с онези големи кафяви очи, същите като на баща си.

Годините минаваха. Петър растеше послушен, умен и добър. Беше отличник в училище, после завърши Техническия университет в София. Гордеех се с него повече от всичко. Когато ми каза, че има приятелка – Мария, бях щастлива. Млада, хубава, с дълга тъмна коса и усмивка като слънце. Но още от първата ни среща усетих нещо… дистанция. Не беше груба, но сякаш ме държеше на разстояние.

Сватбата беше малка, само най-близките. След нея двамата заживяха в нашия апартамент – нямаше как да си позволят собствено жилище. Аз се стараех да не им преча – готвех любимите им ястия, чистех, помагах с каквото мога. Но Мария все по-често затваряше вратата на стаята им и шепнеше по телефона с майка си. Петър работеше до късно, а аз оставах сама в кухнята, слушайки тишината.

Една вечер Мария влезе при мен:
– Може ли да поговорим?
– Разбира се, Марийче – отвърнах аз.
– Мислим да се изнесем под наем… Искаме малко самостоятелност.

Почувствах се като ударена. Как така? След всичко, което съм направила за Петър? След всички жертви? Опитах се да скрия болката:
– Но тук ви е удобно… Спестявате пари…
– Не е въпрос на пари – каза тя тихо. – Просто искаме да сме сами.

От този момент отношенията ни се обтегнаха. Започнах да усещам Мария като чужда в собствения си дом. Все по-често спорехме за дреболии – как се подрежда масата, кога се пере, кой ще изхвърли боклука. Петър се опитваше да ни помири:
– Мамо, остави ни малко пространство…
– Аз само помагам! – отвръщах аз.

Една сутрин чух как Мария говори по телефона:
– Не мога повече тук… Чувствам се като гостенка…

Сълзи напълниха очите ми. Не исках да бъда чудовище. Просто исках синът ми да е добре.

Когато те най-сетне се изнесоха, апартаментът опустя. Петър идваше рядко – все бяха заети, все нямаше време. На Коледа ги поканих на вечеря. Приготвих всичко любимо – сармички, баница с късмети, тиквеник. Мария дойде с букет цветя и усмивка, но през цялото време беше напрегната.

След вечерята Петър ме помоли да поговорим насаме:
– Мамо… Мария е бременна.
Сълзите ми потекоха от радост:
– О, миличък! Най-после ще имам внуче!
– Но… моля те… не се меси толкова много в живота ни.

Тези думи ме удариха по-силно от всичко досега. Аз? Да не се меся? Аз съм майка му! Знам кое е най-добро за него!

Месеците минаваха. Родиха момиченце – Виктория. Опитвах се да помагам – носех супи, плетях дрешки за бебето. Но Мария все по-често ми затваряше вратата:
– Благодаря ви, но ще се оправим сами.

Една вечер отидох без предупреждение – Виктория беше болна. Намерих Мария разплакана:
– Защо не ми каза? Можех да помогна!
– Защото всеки път идвате без покана! – извика тя. – Това е нашият дом!

Петър стоеше между нас като заложник:
– Мамо… моля те…

Тогава избухнах:
– След всичко, което съм направила! След всички безсънни нощи! Ти няма да ми диктуваш какво да правя!

Мария ме погледна право в очите:
– А вие няма да ми диктувате живота!

Излязох на улицата разтреперана. Снегът валеше тихо над Пловдивските улици. Вървях дълго сама и мислех: къде сбърках? Дали любовта ми към Петър не го е задушила? Дали съм загубила сина си завинаги?

Сега седя сама вкъщи и гледам снимките по стената – Иван с малкия Петър на ръце; тримата ни на морето; първият учебен ден; сватбата…

Може би трябваше да пусна детето си по-рано. Може би трябваше да приема Мария такава, каквато е.

Но кажете ми: има ли граница между майчината грижа и контрола? Кога любовта става задушаваща? Как бихте постъпили на мое място?