Когато миналото не пуска: Историята на един апартамент и две семейства
– Не мога да повярвам, че имаш наглостта да ми звъниш точно сега! – гласът ми трепереше, докато стисках телефона в ръка. Беше петък вечер, а аз тъкмо бях седнала на масата с новия си годеник, Димитър, когато телефонът иззвъня. На дисплея светеше името на бившата ми свекърва – Мария. Не бях говорила с нея от развода с Петър преди три години.
– Слушай ме внимателно, Елена – гласът ѝ беше студен като зимен вятър. – Разбрах, че продаваш апартамента. Искам половината от парите. Това е справедливо.
Сърцето ми се сви. Апартаментът беше единственото, което ми остана след развода. Беше малък двустаен в Люлин, но беше моят дом, моето убежище. След като Петър си тръгна, аз останах сама с дъщеря ни Виктория и изплащах кредита още две години сама. Мария никога не ми помогна с нищо – нито с пари, нито с грижи за Вики. А сега искаше половината?
– Мария, ти знаеш много добре, че този апартамент го изплащах сама след развода. Петър се отказа от него доброволно. Защо сега?
– Защото ти започваш нов живот! – почти изкрещя тя. – А моят син? Той къде ще живее? Ти му взе всичко!
Стиснах зъби. Петър беше напуснал не само мен, но и дъщеря си. Не се беше обаждал с месеци. А Мария винаги го оправдаваше.
– Петър има нова приятелка и живее при нея, Мария. Знаеш го много добре. Това е моят дом и моето дете живее тук.
– Не ме интересува! Ако не ми дадеш половината, ще говоря с адвокат! – затвори телефона рязко.
Димитър ме гледаше притеснено.
– Какво става? – попита тихо.
– Бившата ми свекърва иска половината от парите от апартамента… – прошепнах и усетих как сълзите напират в очите ми.
Той хвана ръката ми.
– Не се тревожи. Ще го решим заедно.
Но как? В главата ми се въртяха спомени – как боядисвах стените сама, как сменях дограмата през зимата, за да не мръзне Вики. Как броях стотинките за последната вноска по кредита. А сега някой просто искаше да вземе половината от всичко това.
Седмицата мина в напрежение. Мария започна да звъни всеки ден. Писа ми съобщения: „Не забравяй, че имаш дете!“, „Ще съжаляваш!“, „Ще кажа на всички каква си!“
В работата бях разсеяна, а вечер не можех да заспя. Вики усещаше напрежението.
– Мамо, защо си тъжна? – попита ме една вечер, докато ѝ четях приказка.
– Просто съм уморена, слънце…
Но не беше само умората. Беше страхът – страхът, че миналото може да разруши бъдещето ми.
Една сутрин получих писмо от адвокат – покана за доброволно уреждане на имуществен спор. Седнах на кухненската маса и се разплаках. Димитър ме прегърна.
– Елена, трябва да се защитиш. Това е твоят дом. Ти си го изплатила сама.
Но в България нещата рядко са толкова прости. Знаех истории за хора, които губят всичко заради формалности или нечии връзки.
Реших да се срещна с адвокатка – приятелка на моята майка. Тя изслуша историята ми внимателно.
– По закон апартаментът е твой, ако имаш документи за плащанията след развода и ако Петър е подписал отказ от собственост. Но трябва да си готова за битка…
Битка… Толкова години се борих сама – за Вики, за дома ни, за малко спокойствие. А сега пак трябваше да се боря.
Майка ми настояваше да дам някаква сума на Мария „за да има мир“.
– Хората ще говорят… Не ти трябва скандал…
Но аз вече не можех да живея в страх от хорското мнение.
Димитър ме подкрепяше безрезервно.
– Ако отстъпиш веднъж, ще те мачкат цял живот. Покажи им, че си силна!
Вики ме гледаше с големите си кафяви очи и аз знаех – трябва да бъда пример за нея.
Срещнах се с Мария лице в лице в адвокатската кантора. Тя беше облечена строго, стиснала чантата си като оръжие.
– Елена, ти разруши семейството ми! Сега ще платиш!
Погледнах я право в очите:
– Аз не съм виновна за изборите на Петър. Аз съм тази, която остана и се грижи за внучката ти. Ако ти пукаше за нас, щеше да ни помогнеш тогава, а не да искаш пари сега.
Тя млъкна за миг, после избухна:
– Ще видим какво ще каже съдът!
Излязох от кантората със смесени чувства – страх, гняв и странно облекчение. Бях казала истината в очите ѝ.
Минаха месеци в съдебни процедури и напрежение. В крайна сметка съдът отсъди в моя полза – апартаментът беше мой по право и по документи.
Мария спря да ми звъни. Петър така и не се появи.
Продадох апартамента и купих ново жилище с Димитър и Вики. Започнахме начисто – без сенки от миналото.
Понякога вечер се питам: Защо хората са готови да разрушат всичко заради пари? И струва ли си да жертваш спокойствието си заради чуждото мнение?
А вие как бихте постъпили на мое място?