Без дом, но с мечта: Историята на едно българско момче и шахматната дъска в Борисовата градина

– Стефане, пак ли ще ходиш в парка? – гласът на майка ми прозвуча уморено, докато навличах старото си яке.
– Да, мамо. Може да спечеля някоя партия днес – отвърнах, макар да знаех, че дори и да спечеля, никой няма да ми даде повече от две лева.

Излязох от нашия панелен блок в Люлин, където стените бяха по-студени от зимния въздух. В джоба ми дрънкаха единствено няколко стотинки. Вървях към Борисовата градина, където старите мъже вече подреждаха фигурите по шахматните маси. Там, между миризмата на печени кестени и шума на трамваите, се чувствах жив.

– Айде, момче, ела да видим дали ще ме биеш днес! – подвикна бай Иван, най-добрият играч сред пенсионерите.
– Само ако не ме разсееш с приказките си – засмях се аз, но вътрешно треперех. Знаех, че ако го победя, ще имам какво да занеса вкъщи.

Партията започна. Ръцете ми трепереха от студ и глад. Всяка фигура беше като надежда – ако я преместя правилно, може би ще променя нещо. Бай Иван ме гледаше с усмивка, но очите му бяха сериозни.

– Защо не си на училище? – попита той внезапно.
– Мама не може да плати таксата за занималнята. А и трябва да помагам вкъщи – отвърнах тихо.

Той кимна разбиращо. След няколко хода го победих. Този път не се засмя, а ми подаде пет лева.
– Купи си нещо топло за ядене, Стефане. И не се отказвай от шаха.

Върнах се вкъщи с хляб и малко сирене. Майка ми плака от радост. Баща ми беше безработен от месеци – строителството беше замряло, а той не можеше да намери нищо друго.

Вечерта слушах как родителите ми спорят тихо:
– Не можем така повече! – прошепна майка ми. – Детето ни заслужава повече.
– Знам, Мария, но какво да направя? Никой не търси майстори вече…

Заспах с мисълта за утрешната партия. На следващия ден в парка дойде непознат мъж с костюм и куфарче. Загледа ме как играя срещу бай Иван.

– Момче, ти си талант! – каза той след края на партията. – Казвам се Георги Петров, треньор съм по шахмат в детския клуб „ЦСКА“. Искаш ли да дойдеш на тренировка?

Погледнах го невярващо:
– Нямаме пари за такси…
– Не ти трябват пари. Ще говоря с ръководството. Просто ела.

Така започна новият ми живот. В клуба ме приеха като свой. За първи път имах истински приятели – Петър, който винаги носеше шоколадови вафли; Елица, която ме учеше на търпение; и треньор Георги, който вярваше в мен повече от всеки друг.

Скоро започнах да печеля турнири из цяла София. Всяка купа носех вкъщи като доказателство, че мога повече от това, което съдбата ми беше отредила.

Но трудностите не свършиха. Баща ми се разболя тежко – диагноза: рак на белия дроб. Майка ми работеше по две смени като чистачка в болницата „Пирогов“, за да плаща лекарствата му.

Една вечер я чух да плаче:
– Господи, защо точно на нас?

Чувствах се безсилен. Единственото, което можех да направя, беше да играя още по-добре. Записах се за националния шампионат по шахмат за юноши. Знаех, че ако спечеля, наградата ще е достатъчна за лечението на баща ми и за първи път ще можем да си позволим истински дом.

Финалът беше срещу най-добрия млад играч от Пловдив – Виктор. Седяхме един срещу друг в голямата зала на НДК. Ръцете ми пак трепереха, но този път не от студ или глад, а от страх да не разочаровам семейството си.

Партията продължи повече от два часа. Всеки ход беше битка със себе си и със съдбата. В един момент Виктор сбърка – и аз го видях! Със сърце, туптящо до пръсване, направих решаващия ход: мат!

Публиката избухна в аплодисменти. Треньор Георги ме прегърна:
– Гордея се с теб, Стефане! Ти си шампион!

С парите от наградата платихме лечението на баща ми и наехме малък апартамент близо до Южния парк. За първи път имахме топла вода и истинска кухня.

Днес съм студент по математика в Софийския университет и тренирам деца по шахмат в същия клуб, където започнах. Баща ми е в ремисия, майка ми вече не чисти болници, а работи като библиотекарка.

Понякога се връщам в Борисовата градина и сядам на старата шахматна маса. Гледам фигурите и си мисля: „Колко ли още деца като мен чакат своя шанс? Колко съдби могат да се променят само с една партия?“

А вие какво бихте направили за мечтата си? Колко далеч бихте стигнали заради семейството си?