Срамът да поискаш помощ: Историята на една любов и една сметка

— Пак ли ще готвиш? — гласът на Мартин прозвуча от коридора, докато аз ровех в хладилника, опитвайки се да измисля нещо с останалите продукти.

— Ами… да, какво друго да правя? — отвърнах, опитвайки се да не прозвучи раздразнено. Вече беше късно, а хладилникът ми изглеждаше все по-празен след всяко негово посещение. Мартин живееше с родителите си в Люлин, а аз — сама в малък апартамент под наем в Студентски град. След всяка среща — кино или кафе, където винаги деляхме сметката — той идваше у дома ми. И винаги очакваше топла вечеря и закуска на сутринта.

Първите месеци ми беше приятно. Харесваше ми да го глезя, да усещам как домът ми става и негово убежище. Но с времето започнах да усещам тежестта — не само емоционална, но и финансова. Мартин ядеше много. Не го виня — висок, спортуващ, винаги гладен. Но аз работех на две места, за да си позволя този апартамент и мечтаех за малко спокойствие.

Една вечер, докато белех картофи за поредната мусака, телефонът ми изписука. Беше груповият чат с момичетата.

— Момичета, имам въпрос — написах. — Чудя се дали е окей да помоля Мартин да участва в покупките. Вече не смогвам сама.

Петя отговори първа:

— Ооо, стига бе! Ти си жена! Как ще му искаш пари за храна? Ще те помисли за сметкаджийка!

— Да не си му майка? — включи се и Деси. — Ако не може да си позволи да яде при теб, да си носи храна от тях!

— Или просто го остави гладен — написа Мария със смях.

Сърцето ми се сви. Не очаквах подкрепа, но не и подигравки. Седнах на ръба на леглото и се загледах в празния портфейл на масата.

На следващата сутрин Мартин дойде с две кутии — готови ястия от магазина.

— Ето, донесох нещо за вечеря — каза с усмивка.

Погледнах го изненадано.

— Защо?

— Ами… майка ми каза, че не е редно все ти да готвиш и харчиш пари. Пък и… чух какво си писала на приятелките ти. Мария ми показа.

Почувствах се предадена. Не само че приятелките ми се подиграха, но и една от тях беше споделила личния ми разговор с него.

— Не знаех, че така ще стане… Просто ми беше трудно — прошепнах.

Мартин седна до мен.

— Знам, че ти е тежко. И аз не съм свикнал да мисля за такива неща — вкъщи всичко е готово. Но ако ще живеем заедно някой ден… трябва да се научим да делим всичко. Не само сметките в кафето.

Замълчахме. В този момент осъзнах колко много ни липсваше истинският разговор. Бяхме обсъждали бъдещето си — общ апартамент, може би дете след време. Но никога не бяхме говорили за парите, за ежедневните грижи, които убиват романтиката.

Вечерта седнахме на масата с готовите ястия. Беше странно — вместо домашна храна, ядохме нещо безлично. Но за първи път от месеци се почувствах разбрана.

— Какво ще кажеш да направим списък и да пазаруваме заедно? — предложи Мартин.

— Ще е хубаво — усмихнах се плахо.

На следващия ден разказах всичко на майка ми по телефона.

— Дете мое, любовта не е само цветя и целувки. Ако не можеш да говориш открито за парите с човека до теб, как ще градите дом? — каза тя строго.

Замислих се над думите ѝ. В България темата за парите винаги е била табу — особено между мъж и жена. Жената трябва да бъде грижовна, мъжът — силен и щедър. Но реалността ни е друга: ниски заплати, скъпи наеми, битови сметки…

Седмица по-късно поканих приятелките си на гости.

— Момичета, благодаря ви за „съветите“ — казах с лека ирония. — Но решихме с Мартин да делим разходите. Не съм по-малко жена от това.

Петя повдигна вежди:

— Ама той няма ли да те зареже?

— Ако ме зареже заради това… значи не е бил моят човек — отвърнах твърдо.

Вечерта Мартин дойде с торба продукти и усмивка.

— Готов ли си за ново начало? — попитах го.

— Само ако има мусака! — засмя се той.

Готвихме заедно. За първи път кухнята ми беше пълна със смях, а не със стрес и умора.

Сега знам: любовта не е само романтика. Тя е и умението да поискаш помощ, когато ти е трудно; да кажеш „не мога сама“ без срам; да делиш не само радостите, но и сметките.

Понякога се питам: Защо ни е толкова страх да говорим за парите в една връзка? Не е ли по-добре да бъдем честни един към друг още от самото начало?