Между две врати: Историята на една свекърва и една снаха

– Не мислиш ли, че можеше да изберете по-светли пердета? – гласът на свекърва ми, Мария, проряза въздуха в хола ни като нож. Беше първото ни събиране в новия апартамент – дом, за който мечтаехме с Димитър от години. Всички гости се бяха събрали около масата, а аз се опитвах да се усмихвам, докато вътрешно клокочех.

– Мамо, нека не започваме сега, моля те – опита се да я прекъсне Димитър, но тя вече беше набрала скорост.

– Казвам го за ваше добро! Тъмните цветове правят стаята мрачна. И защо сложихте тази картина? Не е ли малко… странна?

Погледнах към картината, която бях избрала с толкова любов – подарък от баща ми преди да почине. Усещах как бузите ми пламват. В този момент всички разговори утихнаха и погледите се насочиха към нас.

– Това е нашият дом, Мария – казах тихо, но твърдо. – Избрахме всичко с Димитър така, както ни харесва.

Тя се засмя сухо:

– Вашият дом, но моят син. Не забравяй това.

Думите ѝ ме пронизаха. Димитър стисна ръката ми под масата, но аз вече не можех да се сдържа.

– Може би е по-добре да си тръгнете, ако не ви харесва тук – изрекох, без да осъзнавам напълно какво казвам.

Мария стана рязко и излезе от стаята. Останалите гости се спогледаха неловко. Майка ми прошепна: „Не ѝ обръщай внимание, знаеш я.“ Но аз не можех да се успокоя. Бях съсипала празника. Димитър изглеждаше разкъсан между мен и майка си.

След като всички си тръгнаха, седнахме на дивана в тишина. Чувах само тиктакането на часовника и далечния шум от улицата.

– Защо винаги трябва да е така? – прошепнах. – Защо не може просто да приеме, че вече сме семейство?

Димитър въздъхна тежко:

– Тя винаги е била такава… Но ти си важната за мен. Само че… не искам да се карате.

– А аз не искам да живея в страх от следващата ѝ забележка! – гласът ми потрепери. – Винаги ще бъда ли „другата жена“ в живота ти?

Той ме прегърна, но усещах колко е напрегнат. Знаех, че го боли между двата огъня.

На следващия ден Мария ми звънна. Гласът ѝ беше студен:

– Не съм очаквала такова отношение от теб. Аз съм майка му! Ти си тук от няколко години, а аз го отгледах сама!

– Знам това и го уважавам – отвърнах тихо. – Но той вече има свое семейство. Моля те, опитай се да го разбереш.

– Ще видим колко ще издържиш – каза тя и затвори.

Седмици наред вкъщи беше напрегнато. Димитър се прибираше късно, избягваше разговори за майка си. Аз се чувствах виновна и ядосана едновременно. Започнах да се питам дали не сгреших, като реагирах толкова остро. Но после си спомнях всички малки забележки през годините: „Така ли готвиш мусака?“, „Моят син обича друго“, „Кога ще имате дете?“

Една вечер седнахме с Димитър на балкона. Гледах светлините на София и се чудех дали някога ще се почувствам у дома.

– Мислиш ли, че има смисъл да опитам пак? – попитах го тихо.

– Не знам… Може би трябва да поговорим тримата заедно. Да ѝ кажем как се чувстваме.

– А ако не ни разбере?

Той замълча дълго:

– Тогава ще трябва да изберем кое семейство е по-важно за нас.

Сълзите ми потекоха безшумно. Исках да вярвам, че любовта ни ще издържи на този натиск. Но знаех, че ако нещо не се промени, ще загубя себе си в битката за нечие одобрение.

Седмица по-късно Мария дойде неочаквано. Донесе буркан туршия и торта „Гараш“ – любимата на Димитър.

– Може ли да поговорим? – попита тя тихо.

Седнахме тримата на масата. Този път аз започнах:

– Мария, знам че ти е трудно да приемеш промените. Но аз обичам сина ти и искам да сме семейство… всички заедно.

Тя ме погледна дълго:

– И аз искам той да е щастлив… Просто ми е трудно да го пусна.

Димитър хвана ръцете ни:

– Мамо… Време е да приемеш, че имам свой живот. Но ти винаги ще си част от него.

В този момент сякаш нещо се отпусна между нас. Не стана магически по-лесно, но поне вече говорехме открито.

Сега често се питам: Колко семейства са разбити от думи, които никога не са били изречени? А вие как бихте постъпили на мое място?