Когато Петър си тръгна заради по-млада любов, а после се върна с празни джобове

– Не мога повече, Мария! – гласът на Петър трепереше, докато хвърляше ключовете на масата. Беше късен ноемврийски следобед, а дъждът барабанеше по прозорците на панелката ни в Люлин. В този момент светът ми се срина. Двадесет и две години бяхме заедно – от студентските години в Софийския, през първите ни мизерни квартири, до този апартамент, който изплащахме с години.

– Какво значи „не можеш повече“? – попитах с пресъхнало гърло. – Петре, какво става?

Той не ме погледна. Само стоеше с гръб към мен, ръцете му трепереха. – Има друга. По-млада е… Казва се Виктория. Не мога да живея повече в лъжа.

В този миг сякаш някой издърпа килима под краката ми. Не можех да дишам. Синът ни, Даниел, беше в другата стая и слушаше музика със слушалки. Не исках да крещя, не исках да плача – просто стоях и гледах как човекът, с когото споделих живота си, ми съобщава, че си тръгва.

– И какво ще правиш? Ще я заведеш в апартамента ни? – попитах с горчивина.

– Не… Ще се изнеса при нея. Тя има малък апартамент в Студентски град.

Виктория… Двайсет и пет годишна, секретарка в неговата фирма. Знаех коя е – виждала съм я на фирмените партита. Усмихваше се широко, винаги с къса пола и високи токчета. Никога не съм си мислила, че ще се превърне в причината да остана сама на петдесет.

Петър си тръгна още същата вечер. Остави ми само бележка: „Извинявай.“

Следващите месеци бяха ад. Даниел отказваше да говори с баща си. Аз се опитвах да запазя някакво достойнство – ходех на работа, готвех, чистех… но всяка вечер плачех сама в леглото. Майка ми настояваше да го прокълна: „Такива мъже не заслужават прошка!“, казваше тя. Приятелките ми ме канеха на кафе и ме убеждаваха да си направя профил в сайт за запознанства.

Но аз не можех да мразя Петър. Обичах го прекалено дълго.

Мина година. Научих от общи познати, че Виктория обича скъпите ресторанти, екскурзиите до Гърция и новите дрехи. Петър започнал да взима кредити – за първи път от години закъсняваше с издръжката за Даниел. Един ден синът ни се прибра ядосан:

– Мамо, татко поиска пари назаем от мен! Представяш ли си?

Сърцето ми се сви. Петър никога не беше искал пари от детето си.

Пролетта на втората година след раздялата дойде с неочаквано обаждане. Беше неделя сутрин, когато телефонът звънна:

– Мария… Може ли да дойда? Искам да поговорим.

Гласът му беше уморен, почти отчаян.

– За какво?

– Моля те… Само за малко.

Срещнах го пред блока. Беше отслабнал, косата му беше посивяла още повече. Очите му бяха пълни със сълзи.

– Виктория ме напусна – каза тихо. – Оказа се… не това, което си мислех. Пари няма, дългове имам… Мария, сгреших ужасно.

Погледнах го дълго. В този момент осъзнах колко много съм се променила за тези две години. Вече не бях онази жена, която чака мъжа си да се върне.

– Петре… Защо си тук? Защото нямаш къде да отидеш или защото ме обичаш?

Той замълча. Знаех отговора още преди да го чуя.

– Моля те… Нека опитаме пак…

– Не мога – казах спокойно. – Прости ми, но вече не съм твоята Мария.

Той се разплака. За първи път го виждах толкова безпомощен.

– Ще ти помогна с Даниел… Ще говоря с него… Но не мога да бъда твоята утеха, когато другата жена те е изоставила.

Петър си тръгна бавно. Гледах го през прозореца как върви по мокрия тротоар и осъзнах: понякога най-голямата сила е да кажеш „не“ на миналото си.

Сега живея сама с Даниел. Научих се да се радвам на малките неща – сутрешното кафе на балкона, разходките в парка с приятелки, смеха на сина ми. Понякога вечер усещам тъга… но вече знам: заслужавам повече от трохи любов.

Чудя се – колко жени като мен чакат някой да се върне при тях? И кога ще повярваме, че можем сами да бъдем щастливи?