Тайните на баща ми: Истината, която промени всичко

— Извинявай… — гласът ѝ беше тих, почти неуловим сред шепота на вятъра и далечните стъпки на хората, които вече се отдалечаваха от гроба. — И на мен ми беше баща.

Обърнах се рязко. До мен стоеше млада жена, може би с пет-шест години по-млада от мен. Беше облечена в черно палто, косата ѝ беше прибрана в небрежен кок, а очите ѝ — толкова познати, че за миг се почувствах като в сън. В тях имаше нещо от погледа на татко — онзи особен блясък, който винаги ме караше да се чувствам обичана и защитена.

— Какво каза? — прошепнах, усещайки как гърлото ми пресъхва.

— Казах… — тя преглътна, сведе глава и стисна чантата си по-силно. — Казах, че и на мен ми беше баща. Казвам се Елица.

Стоях като вкаменена. В ушите ми кънтяха думите ѝ, а в сърцето ми се надигаше паника. Не можех да си поема дъх. Какво означава това? Как така?

— Това някаква шега ли е? — изсъсках, по-остро отколкото исках. — Моля те, не е моментът…

— Не е шега — прекъсна ме тя тихо. — Съжалявам. Просто… трябваше да ти кажа. Той беше и мой баща.

В този момент светът ми се срина. Всичко, което знаех за семейството си, за детството си, за татко… Всичко се разпадна на парчета. Спомних си как майка ми винаги се затваряше в себе си, когато татко закъсняваше от работа; как понякога намирах непознати женски косми по якето му; как веднъж го чух да говори по телефона с някого и после излъга, че е колега.

— Откога знаеш? — попитах с глас, който не познах.

— От две години — отвърна Елица. — Майка ми ми каза, когато се разболя. Не искаше да умира с тази тайна. Каза ми името му… и аз започнах да търся. Знам за теб, за майка ти, за всичко.

Погледнах я — толкова приличаше на мен! Същата форма на устните, същите високи скули. Не можех да го отрека.

— Защо дойде? Защо точно днес? — попитах през зъби.

— Защото никога не го видях жив. Исках поне да го изпратя. И… да те видя.

В този момент майка ми се приближи до нас. Очите ѝ бяха зачервени от плач, а лицето ѝ — посивяло от болка и умора.

— Коя е тази? — попита тя подозрително.

— Мамо… — започнах, но думите заседнаха в гърлото ми.

Елица пристъпи напред:

— Казвам се Елица. Дъщеря съм на Георги.

Майка ми пребледня още повече. За миг си помислих, че ще припадне.

— Това не е възможно… — прошепна тя.

— Мамо, мисля че е истина — казах тихо. — Виж я…

Майка ми се обърна рязко и тръгна към изхода на гробищата без да каже нищо повече. Останахме сами сред мокрия въздух и мириса на прясна пръст.

— Съжалявам — повтори Елица. — Не исках да те нараня.

— Вече нищо няма значение — отвърнах аз. — Всичко е лъжа.

Тръгнах към колата си, а тя вървеше след мен мълчаливо. В главата ми се блъскаха хиляди въпроси: Колко още тайни има? Колко още хора са замесени? Какво ще стане сега?

След погребението вкъщи беше мрачно и студено. Майка ми седеше на дивана и гледаше в една точка. Аз стоях до прозореца и наблюдавах как дъждът барабани по стъклото.

— Знаеше ли? — попитах я най-накрая.

Тя не отговори веднага. После само кимна леко:

— Подозирах… Но никога не поисках да знам истината. Обичах го твърде много.

Сълзите потекоха по лицето ѝ безшумно. Прегърнах я силно, но усещах как между нас вече има пропаст.

На следващия ден Елица ме потърси отново. Срещнахме се в малкото кафене до пазара в квартала ни в София. Седяхме една срещу друга, а между нас стоеше чаша горчиво кафе и куп неизказани думи.

— Искам да те опозная — каза тя плахо. — Знам, че е трудно… но сме сестри.

Погледнах я дълго. В очите ѝ нямаше злоба или завист — само тъга и надежда.

— Не знам дали мога да ти простя — признах честно. — Не знам дали някога ще мога да приема всичко това.

Тя кимна разбиращо:

— Аз също не знам какво ще стане. Но вярвам, че татко би искал да опитаме.

В този момент осъзнах колко много съм изгубила — не само баща си, но и представата за семейството ни, за миналото ни. Но може би имах шанс да спечеля нещо ново: сестра.

Вечерта седнах до прозореца с чаша чай и гледах светлините на града. Мислех си за татко: за всички хубави моменти, за лъжите му, за любовта му към мен и за болката, която ни остави след себе си.

Мога ли да простя? Мога ли да приема Елица като част от живота си? Или ще позволя на болката и предателството да ме разрушат напълно?

Понякога се чудя: ако човекът, когото обичаш най-много, ти причини най-голямата болка — можеш ли някога да му простиш? А ти би ли простил?