Мълчанието между нас: Борбата да намеря път към бъдещата си снаха

– Пак ли ще стоиш с тази физиономия, Елица? – не издържах и попитах, докато тя за пореден път се беше втренчила в телефона си на масата за вечеря. Синът ми, Даниел, ме погледна укорително, но аз вече не можех да се сдържам. Беше третата ни съвместна вечеря, откакто той я доведе у дома и обяви, че ще се женят. А аз… аз сякаш бях невидима за нея.

Винаги съм си представяла, че когато синът ми намери своята половинка, ще я приема като дъщеря. Ще си говорим за всичко – от рецепти до малките женски тайни, ще ходим заедно на пазар, ще се смеем на глупавите навици на мъжете ни. Но реалността беше различна. Елица беше затворена, студена, сякаш присъстваше само физически. Не се включваше в разговорите, не задаваше въпроси, не проявяваше интерес към нищо, което касае нашето семейство.

– Мамо, остави я – прошепна Даниел, когато Елица стана от масата и се затвори в стаята му. – Просто й трябва време.

– Време? – повторих аз с горчивина. – Колко време трябва да мине, за да каже едно „благодаря“ или „как си“?

Даниел въздъхна и ме прегърна. – Тя е различна. Не е като нас. Дай ѝ шанс.

Но аз вече усещах как между мен и сина ми се появява пропаст. Всяка негова дума в защита на Елица беше като нож в сърцето ми. Започнах да се питам дали не съм прекалено взискателна или просто тя наистина не ме харесва.

На следващия ден реших да опитам по друг начин. Купих любимите ѝ сладкиши от сладкарницата до пазара – Даниел ми беше споменал веднъж, че обича еклери. Приготвих кафе и почуках на вратата им.

– Елица, може ли за малко?

Тя отвори леко вратата и ме погледна с онзи празен поглед.

– Донесох ти нещо сладко. Знам, че обичаш еклери.

– Благодаря – каза тихо и взе чинията, без да ме покани вътре.

Стоях пред затворената врата и се чувствах унизена. Защо беше толкова трудно? Какво правех грешно? Спомних си майка ми как се разбираше със снаха си – моята братова жена. Те бяха като приятелки. А аз… аз явно не умеех това.

Вечерта седнах до Даниел на дивана.

– Кажи ми честно – започнах с треперещ глас – направих ли нещо лошо на Елица? Защо не иска да общува с мен?

Той замълча дълго.

– Мамо… тя е израснала по различен начин. Родителите ѝ са разведени, никога не са били близки. Не е свикнала с топли отношения. Не е срещала такова семейство като нашето.

– Но аз искам да я приема! Искам да бъде част от нас!

– Знам… Просто ѝ трябва време да свикне.

Думите му ме накараха да се замисля. Може би наистина очаквах твърде много твърде бързо. Може би трябваше да спра да настоявам и просто да бъда търпелива.

Минаха седмици. Опитвах се да не натрапвам присъствието си, но всеки път когато чувах смеха им зад затворената врата, усещах как ревността ме разяжда отвътре. Страхувах се, че ще изгубя сина си заради тази жена, която дори не се опитваше да ме опознае.

Един ден Даниел дойде при мен притеснен.

– Мамо… Елица е бременна.

Сърцето ми подскочи от радост и страх едновременно.

– Това е прекрасно! – казах през сълзи. – Ще бъда баба!

– Да… Но тя много се страхува. Не знае как ще се справи. Може би… ако поговориш с нея?

Този път аз почуках на вратата им с истинска надежда в сърцето си.

– Елица… Може ли?

Тя седеше на леглото със зачервени очи.

– Знам, че ти е трудно – започнах тихо. – Искам само да знаеш, че съм тук за теб. Не като свекърва… а като човек, който те разбира. Аз също много се страхувах, когато бях бременна с Даниел.

Тя ме погледна изненадано и за първи път видях в очите ѝ нещо различно – уязвимост.

– Никога не съм имала майка до себе си… – прошепна тя. – Не знам какво е това.

Седнах до нея и я прегърнах леко по рамото.

– Можем да опитаме заедно… Ако искаш.

Този момент промени всичко между нас. Започнахме бавно да разговаряме – първо за бременността, после за детството ѝ, за страховете ѝ. Видях колко много болка носи в себе си и разбрах защо ѝ е толкова трудно да се довери на някого.

Сега вече знам – понякога най-голямата стена между хората е страхът от близостта. И ако искаш истински да приемеш някого в семейството си, трябва първо да приемеш болката му.

Питам се: Колко често забравяме, че зад мълчанието стои нечия рана? А вие как бихте постъпили на мое място?