Два рождени дни и една истина: Как зет ми преобърна живота ми
„Ти ли ще кажеш на майка ти, или аз?“ – гласът на зет ми, Димитър, прозвуча като гръм в тишината на кухнята. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът барабанеше по прозорците на панелката ни в Люлин. Сестра ми, Елена, стоеше до мен с ръце, скръстени пред гърдите, и гледаше в пода. Аз държах чашата си с кафе толкова силно, че се страхувах да не я счупя.
„Не разбирам какво искаш от мен, Димитре. Какво значи това?“ – прошепнах. Вече усещах как стомахът ми се свива, както винаги когато нещо не е наред.
Той се наведе напред, сложи ръце на масата и ме погледна право в очите. „Искам да ми помогнеш. Имам нужда от теб. Само ти можеш да го направиш.“
В този момент времето сякаш спря. В главата ми се завъртяха всички онези моменти от детството – как Елена ме измъкна от горящата ни стая преди петнайсет години, как майка ни плака цяла нощ, как баща ни се върна от командировка и не каза нито дума. Оттогава всеки 12 декември празнуваме втория ми рожден ден – деня, в който сестра ми стана моят ангел-пазител.
„Какво точно искаш?“ – попитах отново, този път по-рязко.
Димитър въздъхна тежко. „Фирмата ми е пред фалит. Ако не намеря 50 хиляди лева до края на месеца, ще загубя всичко. Банката няма да ми даде заем. Но ти… ти имаш апартамент на твое име. Ако го ипотекираш за мен, ще мога да изтегля кредит.“
В този момент чашата падна от ръцете ми и се разби на плочките. Елена подскочи, а аз останах да гледам в локвата кафе и парченцата порцелан.
„Ти си луд! Това е всичко, което имам! Как можеш да искаш такова нещо от мен?“ – извиках.
Елена се приближи и сложи ръка на рамото ми. „Моля те, Иване… Митко не е лош човек. Просто… просто има нужда от помощ.“
Погледнах я – сестра ми, която беше рискувала живота си за мен. Как можех да й откажа? Но същевременно знаех колко е безразсъден Димитър с парите. Беше започнал бизнес с доставки на хранителни стоки по време на пандемията, но нещата не потръгнаха. Винаги имаше големи планове и още по-големи дългове.
„А ако не успееш да върнеш парите? Какво ще стане с апартамента ми?“
Димитър замълча. Погледна към Елена, после към мен. „Ще направя всичко възможно. Кълна се.“
Вечерта не можах да заспя. Въртях се в леглото си и мислех за всичко – за майка ни, която живееше с пенсията си и едва свързваше двата края; за баща ни, който от години не се беше обаждал; за Елена, която винаги беше до мен; за себе си – тридесетгодишен мъж без особени успехи, с малък апартамент и още по-малки мечти.
На следващия ден майка ни дойде на гости. Усмихната, носеше домашна баница и бурканче сладко от смокини. Седнахме тримата на масата – аз, Елена и мама.
„Какво става с вас? Не сте ли малко напрегнати?“ – попита тя.
Погледнах към сестра си. Тя кимна леко.
„Мамо… Димитър има проблеми с бизнеса. Иска да ипотекирам апартамента си заради него.“
Майка ми пребледня. „Не! Не може! Това е твоят дом! Не го прави!“
Елена избухна в сълзи. „Мамо, моля те! Митко ще се оправи! Иван ще му помогне!“
Аз станах рязко от масата. „Не мога да взема това решение сам! Това е всичко, което имам! Ако загубя апартамента… къде ще живея?“
Майка ми ме прегърна силно. „Ти си ми всичко, Иване! Не позволявай на никого да те използва!“
Седмици наред живяхме в напрежение. Димитър идваше всеки ден с нови обещания и уверения. Елена се затвори в себе си и почти не говореше с мен. Майка ни плачеше всяка вечер.
Една вечер Димитър дойде пиян и започна да крещи: „Ти си неблагодарник! Сестра ти ти спаси живота, а ти не можеш да й помогнеш! Какъв брат си ти?“
Стиснах зъби и го избутах навън. Елена ме гледаше с омраза в очите.
На следващия ден получих писмо от банката – оказа се, че Димитър вече е опитал да ипотекира апартамента ми с фалшиви документи. Веднага се обадих на полицията.
Семейството ни се разпадна за няколко дни. Елена се изнесе при приятелка, майка ни спря да говори с Димитър, а аз останах сам в празния апартамент.
Минаха месеци преди да събера смелост да потърся сестра си. Срещнахме се в малко кафене до НДК.
„Прости ми, Елена… Не можех да рискувам всичко заради него.“
Тя ме погледна през сълзи: „Знам… Просто ми беше трудно да приема.“
Прегърнах я силно. За първи път от години почувствах облекчение.
Сега празнувам рождения си ден само веднъж годишно – но всеки ден благодаря на съдбата за втория шанс и за това, че имам сестра като Елена.
Понякога се питам: Кога трябва да поставим граница между любовта към семейството и самоуважението? А вие как бихте постъпили?