Тихата заплаха: Когато омразата почука на вратата ми

„Лили! Не! Остави го веднага!“ – гласът ми се разнесе по стълбището, докато тичах към малкото си куче, което дъвчеше нещо странно до входната врата. Сърцето ми биеше лудо, а ръцете ми трепереха, докато се опитвах да изтръгна парчето от устата ѝ. Миришеше на нещо сладникаво, но и на химикал. В този момент забелязах малка бележка, залепена с тиксо за пакета: „Дръж си животното далеч от мен, иначе следващия път няма да имаш време.“

В този миг светът ми се срина. Лили беше всичко за мен – спасих я от приют преди три години, когато се разведох с Петър и останах сама в апартамента на баба в „Люлин“. Тя беше моето семейство, моят уют, моят смисъл. А сега някой искаше да я убие. Не можех да повярвам.

Хвърлих лакомството в кошчето и хванах Лили на ръце. Тя вече се държеше странно – езикът ѝ висеше, очите ѝ се замъгляваха. „Господи, моля те, не ми я взимай!“, шепнех през сълзи, докато тичах към колата. Ветеринарната клиника беше на десет минути, но всяка секунда ми се струваше като час. В главата ми ехтеше само едно: „Кой може да го направи?“

Докато чакахме в клиниката, мислите ми препускаха назад – към всички дребни кавги със съседите. Към баба Жана от третия етаж, която винаги се оплакваше, че Лили лае. Към чичо Данчо, който веднъж ме заплаши, че ще „се погрижи“ за кучето, ако още веднъж надраска колата му. Към младата двойка отсреща, които мразеха животни и винаги хвърляха злобни погледи към нас.

Ветеринарят излезе след половин час с уморено лице. „Дадохме ѝ противоотрова навреме. Ще остане под наблюдение, но има шанс да се оправи.“ Прегърнах го през сълзи. „Благодаря ви! Благодаря!“

Върнах се у дома сама. Апартаментът беше тих и празен без Лили. Седнах на дивана и започнах да плача неудържимо. Какво направих, за да заслужа това? Защо някой би искал да нарани мен чрез кучето ми? Взех бележката и я прочетох отново и отново. Почеркът беше разкривен, с големи букви – сякаш човекът нарочно искаше да не бъде разпознат.

На следващия ден отидох при домоуправителя – чичо Митко. „Митко, някой се опита да отрови Лили! Оставил е бележка! Трябва да разберем кой е!“ Той ме изгледа уморено: „Аделина, знаеш ли колко хора тук не понасят животни? Не мога да обвиня никого без доказателства.“

Реших сама да говоря със съседите. Първо почуках на вратата на баба Жана.
– Бабо Жано, извинявай, че те притеснявам…
– Пак ли за кучето? Казах ти сто пъти – лае по цяла нощ!
– Някой се опита да я отрови…
– Аз ли съм виновна? Аз само говоря! Не съм престъпник!

Следващ беше чичо Данчо.
– Данчо, знаеш ли нещо за това?
– Ако питаш мен – всички животни трябва да са забранени в блока! Но не съм аз! Имам си по-важни проблеми!

Навсякъде срещах само стени от недоверие и злоба. Никой не искаше да помогне. Никой не искаше да слуша.

Вечерта майка ми звънна по телефона.
– Ади, защо не дойдеш при нас на село? Там ще сте по-спокойни.
– Не мога да избягам, мамо! Това е моят дом! Защо трябва аз да се махам?
– Понякога трябва да мислиш първо за себе си…

Дните минаваха бавно. Лили се възстановяваше в клиниката. Аз не можех да спя – всеки шум по стълбището ме караше да подскачам. Започнах да заключвам вратата дори през деня. Пуснах жалба в полицията, но те само записаха случая и казаха: „Ще проверим.“

Една вечер чух шум пред вратата. Надникнах през шпионката – видях младата двойка от отсреща. Момичето държеше торба с боклук, а момчето нервно пушеше.
– Не можеш ли да го изхвърлиш сама? – изсъска той.
– Страх ме е! След онова с кучето на Аделина…
– Глупости! Тя сама си е виновна!

Сърцето ми се сви. Значи всички знаеха. Всички говореха зад гърба ми.

Когато най-накрая прибрах Лили у дома, тя беше по-слаба и уплашена от всякога. Всяко тропване я караше да се свива до мен. Аз също вече не бях същата – страхът беше станал част от ежедневието ми.

Една сутрин намерих нова бележка под вратата: „Следващият път няма да имаш такъв късмет.“

Седнах на пода и заплаках безсилно. Какво трябва да направя? Да напусна дома си? Да се боря? Да простя? Или просто да приема, че злобата е по-силна от мен?

Понякога се питам: Колко струва спокойствието ни? И кога ще спрем да мълчим пред злото около нас?