Несправедливото наследство: Историята на една българска фамилия

– Значи така ще бъде, майко? – гласът на Валентин трепереше, докато гледаше свекърва ми право в очите. В стаята беше тихо, само тиктакането на стенния часовник нарушаваше напрежението. Аз стисках ръката му под масата, усещайки как потта избива по дланите му.

Свекърва ми, Мария, седеше изправена, с ръце скръстени пред себе си. До нея братът на Валентин – Георги – се усмихваше едва забележимо, сякаш вече знаеше какво ще чуе. Беше неделя следобед, а ние всички бяхме събрани в хола на стария апартамент в центъра на Пловдив. Миризмата на кафе и домашна баница не можеше да прикрие тежестта във въздуха.

– Решението е мое и е окончателно – каза Мария с твърд глас. – Георги ще получи апартамента и вилата в Родопите. На теб, Валентине, оставям гаража и малката нива до селото.

В този момент сякаш всичко се срина. Валентин се изправи рязко, столът изскърца по паркета. Аз останах безмълвна, а Георги само сви рамене и започна да си върти ключовете на колата между пръстите.

– Защо? – прошепна Валентин. – Какво съм направил, че заслужавам толкова малко?

Мария въздъхна тежко. – Георги винаги беше до мен, когато баща ви почина. Помагаше ми с всичко. Ти избра да заминеш за София и да се занимаваш със собствените си работи.

Валентин стисна зъби. – Аз се върнах! Върнах се заради теб, когато беше болна! А ти…

– Стига! – прекъсна го Георги. – Всеки получава каквото заслужава. Не е нужно да правим драма.

Погледнах към децата ни, които стояха в другия край на стаята и не разбираха напълно какво се случва. Сърцето ми се сви – какво ще им кажем? Че баба им е решила да раздели семейството?

След срещата Валентин не проговори цяла вечер. Само седеше на балкона с чаша ракия и гледаше към светлините на града. Аз седнах до него и сложих ръка на рамото му.

– Не е честно – прошепнах. – Но трябва ли да се борим? Или да оставим нещата така?

Той ме погледна с празен поглед. – Не знам, Мариана. Чувствам се предаден. Все едно никога не съм бил част от това семейство.

Дните минаваха в напрежение. Георги започна да идва все по-често в апартамента, уж за да „урежда документи“. Мария се държеше студено с нас, а съседите вече шушукаха зад гърба ни.

Една вечер Валентин не издържа и отиде при майка си.

– Майко, моля те… Поне обясни на децата защо постъпваш така. Те не разбират.

Мария го изгледа строго.

– Това е моят избор. Когато станеш на моите години, ще разбереш.

Валентин излезе от стаята със сълзи в очите. Никога не го бях виждала толкова сломен.

Аз започнах да се чудя дали не трябва да поговоря с Георги насаме. Един ден го срещнах пред блока.

– Георги, знаеш ли колко боли Валентин? Не можеш ли да поговориш с майка ви? Може би ще промени решението си.

Той само се усмихна самодоволно.

– Всеки сам кове съдбата си, Мариана. Ти гледай децата си и не се меси в чужди работи.

Тези думи ме разтърсиха. Вечерта разказах всичко на Валентин.

– Може би трябва да приемем съдбата си – каза той тихо. – Но няма да позволя децата ни да растат с чувство за несправедливост.

Така започнахме да говорим открито с тях за това как понякога хората взимат решения, които не са честни, но това не трябва да ни пречупва. Обяснихме им, че истинската стойност на семейството не е в имотите, а в подкрепата и обичта помежду ни.

Времето минаваше, но раната остана отворена. Семейните събирания вече не бяха същите – всеки гледаше другия с подозрение или обида. Мария остаря още повече и започна да боледува често. Един ден ме извика насаме.

– Мариана… Може би сбърках… Но вече е късно.

Погледнах я в очите и видях съжаление, но и страх от самотата.

– Никога не е късно за прошка – казах й тихо.

Сега седя сама в хола и си мисля: струваше ли си всичко това? Дали някога ще можем отново да бъдем истинско семейство? Как бихте постъпили вие на мое място?