Когато съпругът ми замина в командировка, свекърва ми се опита да ме изгони от дома ни
– Какво правиш с куфарите ми, госпожо Мария? – гласът ми трепереше, докато гледах как свекърва ми пъха дрехите ми в стария син куфар, който бях донесла преди четири години, когато се нанесох при тях.
– Ти нямаш място тук, докато синът ми го няма! – изсъска тя и захвърли една от блузите ми на пода. – Това е моят дом и аз решавам кой ще живее в него!
Стоях като вцепенена. Съпругът ми, Петър, беше заминал на командировка в Германия преди два дни. Още първата вечер след заминаването му Мария започна да се държи странно – не ми говореше, затваряше се в стаята си и ме гледаше с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам като натрапник. Но тази сутрин всичко избухна.
– Моля те, спри! – опитах се да взема дрехите си от ръцете ѝ. – Петър ще се върне след седмица. Не можем ли просто да изчакаме?
– Не ме интересува! – кресна тя. – Ти си тук само защото той настояваше. Аз никога не съм те искала! Още от първия ден усещах, че ще донесеш само проблеми!
Сълзите напираха в очите ми, но се опитах да ги задържа. Не исках да ѝ дам това удоволствие – да ме види слаба. В този момент осъзнах колко самотна съм всъщност. Майка ми почина преди години, а баща ми живееше в Пловдив с новата си жена. Брат ми беше студент във Варна. Аз останах сама срещу тази жена, която сякаш беше решила да ме унищожи.
Мария избута куфарите към входната врата и ги захвърли навън. – Вземи си нещата и изчезвай! – каза тя с ледено спокойствие.
Излязох на стълбището, стиснала телефона си като спасителен пояс. Първо набрах баща си.
– Тате… – гласът ми беше едва доловим. – Може ли да дойда при теб за няколко дни? Мария ме изгони…
– Какво?! – чу се гневният му вик. – Какво е станало? Къде е Петър?
– В Германия е… Не знам какво да правя…
– Веднага тръгвам към София! – каза той твърдо. – Остани там, не мърдай!
След това звъннах на брат си Даниел. Той веднага предложи да дойде с приятелката си и да ме вземе.
Докато чаках на стълбището, съседката леля Гинка надникна през вратата.
– Какво става, мило дете? Защо плачеш?
– Свекърва ми… ме изгони…
Тя поклати глава и въздъхна тежко.
– Знам я аз Мария… Откакто мъжът ѝ почина, все търси с кого да се кара. Но ти не си виновна, чедо!
Седнах на куфара си и се загледах в празното стълбище. Спомних си първия ден, когато Петър ме доведе тук. Бяхме толкова щастливи! Тогава Мария изглеждаше мила, даже ми подари домашно сладко от смокини. Но още след месец започнаха дребните забележки: „Защо не готвиш като мен?“, „Петър обича супата по-гъста“, „Това не е начинът да се пере бельото“…
С времето забележките станаха упреци, а упреците – открита неприязън. Петър винаги се опитваше да балансира между нас двете, но истината е, че никога не застана твърдо на моя страна.
Когато се оженихме миналата година, мислех, че всичко ще се промени. Надявах се Мария да ме приеме като част от семейството. Но напрежението само нарасна. Всяка сутрин закуската беше повод за спор; всяка вечер – тишина и студени погледи.
Докато чаках брат ми, започнах да си задавам въпроси: Защо трябва да търпя това? Защо Петър никога не защити нашето семейство пред майка си?
След час Даниел дойде с колата си. Прегърна ме силно.
– Няма да те оставим сама! Ще говорим с Петър. Това не може да продължава така!
Настаних се при баща ми в Пловдив. Плаках цяла нощ. На следващия ден Петър ми звънна по видеоразговор.
– Какво става, Мая? Майка ми каза, че си избягала…
– Не съм избягала! Тя ме изгони! Изхвърли дрехите ми на улицата! Как можеш да вярваш на нея повече, отколкото на мен?
Петър замълча дълго.
– Мая… Знаеш колко е трудна… Но това е нейният дом…
– А аз? Аз къде съм? Не сме ли семейство? Не заслужавам ли поне малко уважение?
След този разговор не спах цяла нощ. На сутринта баща ми седна до мен на дивана.
– Дъще, трябва да решиш какво искаш за себе си. Не можеш цял живот да живееш в сянката на чужда воля.
Думите му ме удариха като гръм. За първи път осъзнах колко много съм жертвала заради Петър и неговата майка. Колко пъти съм преглъщала обиди? Колко пъти съм се чувствала малка и ненужна?
Пет дни по-късно Петър се върна от Германия и дойде при мен в Пловдив.
– Мая… Искам да поговорим…
– И аз искам – казах твърдо. – Или ще намерим свой дом и ще започнем начисто, или всеки по своя път.
Той ме гледаше дълго, после кимна.
– Ще търсим апартамент под наем… Не искам повече да те губя.
В този момент усетих облекчение, но и страх от бъдещето. Знаех, че няма да е лесно – нито финансово, нито емоционално. Но поне щяхме да бъдем сами срещу света.
Сега често се питам: Колко жени още търпят подобно отношение? Защо в България все още приемаме за нормално младото семейство да живее под един покрив със свекървата или тъщата? Кога ще започнем истински да уважаваме границите на личното пространство?