„Не ме търси, мамо“ – Историята на една майка и нейната дъщеря

„Не ме търси, мамо. Трябва да живея по своему.“

Тези думи се врязаха в съзнанието ми като нож. Чета ги отново и отново, сякаш всеки път ще открия нещо ново между редовете. Вече година мина, откакто Мария ми ги изпрати и изчезна. Телефонът ми е винаги до мен – проверявам го по сто пъти на ден, макар да знам, че няма да има нищо ново. Понякога започвам да ѝ пиша съобщение, но изтривам думите още преди да ги завърша. Какво бих могла да кажа? Какво изобщо може да се каже, когато детето ти не иска да те познава?

Мария беше всичко за мен. Отгледах я сама – баща ѝ си тръгна, когато тя беше още бебе. Никога не съм се оплаквала. Работех на две места – в детската градина през деня и като чистачка в един офис вечерта. Всяка стотинка броях, за да ѝ купя нови обувки или да ѝ платя уроците по пиано, които толкова обичаше. Понякога се прибирах късно, а тя вече спеше. Гледах я как диша спокойно и си мислех: „Всичко това си струва.“

Но явно не е било достатъчно.

Последната ни кавга беше преди година. Помня я до най-малкия детайл – беше неделя, валеше дъжд, а Мария се прибра късно. Беше започнала да излиза с някакви нови приятели, които не познавах. Опитах се да говоря с нея:

– Мария, притеснявам се за теб. Не знам с кого излизаш, не знам къде ходиш…
– Мамо, престани! Не съм дете вече!
– Но аз съм ти майка! Имам право да знам!
– Не, нямаш! – извика тя. – Никога не си ме слушала! Винаги си мислиш, че знаеш най-добре!

Тогава избухнах:
– Ако не ти харесва тук, тръгвай!

Тя ме изгледа с онзи поглед – студен и решителен.
– Добре.

На следващия ден я нямаше. Намерих само бележката на масата: „Не ме търси. Трябва да живея по своему.“

Оттогава животът ми е като празна стая – всичко е на мястото си, но липсва най-важното. Съседката ми леля Сийка често ме пита:
– Как е Мария? Още ли не се е обадила?

Само поклащам глава и усещам как очите ми се пълнят със сълзи. В магазина жените шушукат зад гърба ми:
– Горката Елена… Дъщеря ѝ избяга…

Понякога си мисля дали не сбърках някъде. Може би бях прекалено строга? Може би трябваше да ѝ дам повече свобода? Или просто… не съм била достатъчно добра майка?

Вечерите са най-тежки. Сядам на леглото ѝ, което от година стои непокътнато – плюшеното мече до възглавницата, снимките по стените, старият ѝ дневник в чекмеджето. Чета тайно какво е писала като малка:
„Мама е най-добрата на света.“

Кога се промени всичко?

Преди месец срещнах една от старите ѝ приятелки – Деси.
– Госпожо Елена, Мария е добре. Видях я в София. Работи в книжарница.
– Наистина ли? – очите ми светнаха за първи път от месеци.
– Да… Но каза… каза да не ви търся.

Сърцето ми се сви още повече. Какво толкова съм направила, че детето ми не иска дори да чуе гласа ми?

Понякога си представям как ще се върне. Ще отвори вратата и ще каже: „Мамо, прости ми.“ Или може би аз трябва първа да поискам прошка? Но как се прощава за нещо, което дори не разбираш?

Сестра ми Катя настоява:
– Обади ѝ се! Не можеш цял живот да чакаш!
– Ами ако не иска? Ако я нараня още повече?
– По-зле от това няма накъде.

Веднъж написах писмо до Мария. Разказах ѝ всичко – колко ми липсва, колко я обичам, колко съжалявам за всичко казано и неизказано. Но така и не го изпратих.

Всяка сутрин минавам покрай училището ѝ и си спомням как я водех за ръка – малка, с две плитки и раница по-голяма от самата нея. Сега тя е голяма жена, а аз все още я виждам като онова момиченце.

Скоро ще стане Коледа. Празниците са най-тежки без нея. Купих ѝ подарък – шалчето, което винаги харесваше на витрината. Стои опаковано в шкафа – може би някой ден ще го получи.

Понякога си мисля: дали някога ще намерим път една към друга? Дали ще мога да ѝ кажа всичко това в очите? Или ще останем две самотни жени в един и същи град, които се страхуват да се потърсят?

Кажете ми… Кога една майка трябва да спре да търси детето си? И има ли прошка за думите, които казахме в гнева си?