Между хляба и гордостта: Историята на една българска майка

– Още ли имате хляб, или вече ядете въздух? – гласът на майка ми пронизва стаята през телефона, докато държа слушалката с треперещи ръце. Петър седи на масата, навел глава над сметките, а Мишо подрежда кубчетата си по цвят, напълно потънал в своя свят.

– Мамо, моля те… – започвам, но тя не ме оставя да довърша.

– Не ми казвай „моля те“. Казах ти още когато се омъжи за него – Петър няма да ви изведе от мизерията. Виж сестра ти – живее в Бояна, кара нова кола, децата ѝ ходят на частни уроци. А ти? Синът ти не говори, мъжът ти едва изкарва за сметките…

Захапвам устни, за да не избухна. Не ѝ казвам, че Мишо вчера за първи път ми каза „мамо“ ясно и отчетливо. Не ѝ казвам, че Петър работи по 12 часа в склад за минимална заплата, а аз не мога да работя, защото Мишо има нужда от мен всяка минута. Не ѝ казвам, че понякога вечеряме само хляб и домати, но се смеем заедно и се прегръщаме силно.

– Ще затварям – казвам тихо. – Мишо има нужда от мен.

– Да, да, все някой друг ти е виновен! – изсъсква тя и затваря.

Петър ме поглежда с онзи уморен поглед, който ме боли повече от думите на майка ми.

– Пак ли? – пита той тихо.

Кимам. В този момент Мишо идва при мен и ме прегръща. Малките му ръчички са топли и ме връщат към живота.

– Знаеш ли – прошепвам на Петър – понякога си мисля, че ако имахме повече пари, майка ми щеше да ни обича повече.

Той се усмихва горчиво:

– Тя не разбира. Никога няма да разбере какво е да се бориш всеки ден за детето си.

Вечерта седим на масата. На плота има само половин хляб и малко сирене. Мишо рисува с пръсти по масата. Аз гледам към прозореца и си представям какво ли е да живееш без този постоянен страх – ще стигнат ли парите до края на месеца? Ще се разболее ли Мишо? Ще издържи ли Петър още един месец на тази работа?

На следващия ден отивам до магазина с последните пет лева. Виждам как жената пред мен купува пълна количка с продукти. Поглеждам към себе си – хляб, мляко и евтини кренвирши за Мишо. Касиерката ме гледа със съжаление. Усмихвам се насила.

Вкъщи майка ми пак звъни. Този път не вдигам. Оставям телефона да звъни, докато Мишо ме дърпа за ръката:

– Мамо…

Сядам при него на пода и започваме да строим кули от кубчета. В този момент забравям за глада, за сметките, за думите на майка ми. Има само нас тримата – нашето малко семейство срещу целия свят.

Вечерта Петър се прибира късно. Изглежда още по-уморен от обикновено.

– Уволниха ме – казва тихо.

Светът ми се срива. Сядам на стола и усещам как сълзите ми се стичат по бузите.

– Ще се оправим – казва той и ме прегръща. – Заедно сме.

На следващия ден майка ми идва неочаквано. Влиза без покана, оглежда апартамента с презрение и започва:

– Какво ще правите сега? Ще чакате някой да ви подаде милостиня ли?

Поглеждам я право в очите:

– Не ти ли стига, че ни боли? Защо трябва да ни тъпчеш още?

Тя замълчава за миг. После се обръща към Мишо:

– Ела при баба си.

Мишо не реагира. Стои до мен и стиска ръката ми.

– Той има нужда от спокойствие, мамо – казвам тихо.

Тя въздъхва тежко:

– Не знам как издържаш… Аз не бих могла.

– Издържам, защото го обичам – отвръщам й твърдо.

Тя си тръгва без да каже повече нищо. След нея остава тишина, която тежи повече от думите й.

Седмица по-късно Петър намира временна работа като охрана нощна смяна. Пари пак няма много, но поне има надежда. Майка ми вече не звъни толкова често. Понякога изпраща буркан лютеница или буркан компот за Мишо. Може би това е нейният начин да покаже загриженост.

Понякога нощем лежа будна и се чудя: Дали някога ще бъдем достатъчни за нея? Дали някога ще спре да ни сравнява със сестра ми? Но после чувам дишането на Мишо до себе си и знам – ние сме семейство. И това е най-важното.

Кажете ми честно: Кое е по-важно – парите или любовта? Колко струва достойнството на едно семейство в България днес?