„Не виждаш ли, че майка ти не обича нашия син?“ — Историята на една снаха, която остана чужда в собственото си семейство

— Не виждаш ли, че майка ти не обича нашия син? — изкрещях през сълзи на Иван, докато той стоеше безмълвен до вратата на кухнята. Ръцете ми трепереха, а Виктор се беше свил в ъгъла на стаята, стискайки любимата си плюшена мечка. Беше поредната неделя, в която свекърва ми Мария дойде „на гости“, но всъщност — да ни напомни, че никога няма да бъда достатъчно добра за нейния син и внук.

Всичко започна още от първия ден, когато Иван ме заведе у тях. Бяхме студенти във Велико Търново — аз от Пловдив, той от Горна Оряховица. Обичахме се истински, мечтаехме за общ живот. Но Мария ме посрещна с ледена усмивка и думите: „Ти ли си тази, заради която моето момче не се връща вече толкова често?“

Първите години след сватбата живеехме под наем в малък апартамент в София. Иван работеше като инженер, аз — учителка по български език. Парите не стигаха, но бяхме щастливи. Мария идваше рядко, но винаги намираше повод да ме уязви: „Защо не си сготвила нещо по-така?“, „Виж какви са ти ръцете — сигурно не чистиш често.“ Иван се опитваше да ме защити, но винаги го правеше тихо, сякаш се страхуваше от нея.

Когато се роди Виктор, всичко се промени. Мария настоя да дойде да ни помага. Първите дни бях благодарна — все пак беше майка с опит. Но бързо разбрах, че помощта ѝ е само претекст да контролира всичко: „Не го дръж така!“, „Не го кърмиш правилно!“, „Ще го разглезиш!“ Всяка вечер плачех в банята, а Иван само мълчеше.

Годините минаваха. Виктор растеше — умно, чувствително дете. Обичаше да рисува и да слуша приказки. Но Мария никога не го похвали. Дори когато донесе грамота от училище за най-добра рисунка, тя само каза: „Е, хубаво, ама момчетата трябва да спортуват, не да драскат по листове.“

Започнах да усещам как Виктор се затваря в себе си след всяко нейно посещение. Веднъж го чух да казва на плюшената мечка: „Баба не ме харесва…“ Сърцето ми се разкъса.

Опитах се да говоря с Иван:
— Моля те, кажи ѝ да спре! Виждаш ли какво прави с Виктор?
Той само въздъхна:
— Това е майка ми… Такава си е. Не можем да я променим.
— Но можем да защитим детето си!
— Не искам скандали…

С времето напрежението между мен и Мария стана нетърпимо. Тя започна открито да ме сравнява с бившата приятелка на Иван:
— Едно време Даниела какви сладки правеше! А ти? Само купени неща…

Виктор вече беше на осем. Един ден го намерих разплакан в стаята му.
— Какво има, мамо?
— Баба каза, че съм слабак и че татко сигурно ме е искал по-различен…

Тогава избухнах. Отидох при Иван и му казах:
— Или говориш с майка си, или аз заминавам с Виктор при нашите в Пловдив!
Той ме погледна така, сякаш го бях ударила.
— Не можеш просто така да вземеш детето!
— Мога! И ще го направя, ако още веднъж го нарани!

Последваха дни на мълчание. Мария спря да идва за известно време. Но после се появи с подарък за Виктор — футболна топка.
— Ето ти нещо истинско за момче! — каза тя и ме изгледа победоносно.
Виктор я погледна тъжно:
— Аз не искам топка… Искам боички.
Мария се обърна към мен:
— Ето ти резултата от твоето възпитание!

Тогава разбрах — никога няма да бъда достатъчно добра за нея. Никога няма да обикне мен или сина ми такъв, какъвто е.

Започнахме да ходим на семейна терапия. Психоложката ни попита:
— Какво е по-важно — мнението на майката или щастието на детето ви?
Иван мълча дълго. После каза:
— Не знам…

Сега стоя тук, до прозореца, гледам как Виктор рисува залеза и си мисля: Колко още трябва да търпя? Кога ще разбере Иван, че семейството му сме аз и синът ни? А вие — бихте ли останали в такъв дом или бихте избрали себе си и детето си?