Когато домът ти вече не е твой: Историята на една българска свекърва

– Върба, моля те, не влизай в стаята ни и не пипай нещата ни! – гласът на Анна прозвуча остро, почти като шамар в ранната утрин. Стоях на прага, с ръце, пълни с изпрани кърпи, които исках да прибера в шкафа. За миг се поколебах – това беше моят дом, моят коридор, моят стар скрин, в който още пазех снимки на Петър като малък. Но сега, изведнъж, се оказа, че има места, където не съм желана.

Петър се появи зад гърба ѝ, с онзи уморен поглед, който напоследък все по-често виждах. – Мамо, Анна е права. Ние сме си подредили нещата вътре. Може ли просто да ни оставиш малко пространство?

Преглътнах. Не исках да съм натрапница. Но как да обясня, че в тази стая още стоят албумите ми, зимните ми дрехи, дори старият ми пуловер, който всяка Коледа обличах? Не можех да изхвърля всичко за един ден. Когато преди шест месеца Петър доведе Анна у дома, вярвах, че ще е временно. „Докато си намерим квартира, мамо“, каза той. „Ще ти помагаме с всичко.“

В началото беше така – вечеряхме заедно, смяхме се на стари семейни истории. Но скоро Анна започна да се дразни от навиците ми – че оставям чаша на масата, че обичам да гледам новините на висок глас, че готвя боб прекалено често. „Петре, кажи на майка ти да не влиза в стаята ни без да чука!“ – чух я една вечер през стената.

Петър мълчеше. Знаех, че му е трудно – разкъсван между мен и жена си. Но аз бях тази, която отстъпваше – започнах да се движа тихо из къщата си, да не вдигам шум сутрин, да не пускам пералнята след осем вечерта. Дори спрях да каня съседката Мария на кафе – Анна не обичала „чужди хора“ у дома.

Една неделя реших да изчистя килера. В него държах буркани със сладко и компоти – наследство от майка ми. Взех ключа и тихо отключих вратата. Изведнъж Анна се появи зад мен: – Защо ровиш там? Не може ли да ни кажеш първо?

– Това е моят килер… – прошепнах.

– Да, ама сега живеем тук всички! – отвърна тя рязко.

Вечерта седнах до прозореца и гледах как дъждът барабани по стъклото. Спомних си времето, когато Петър беше малък и тичаше из двора с кални обувки. Тогава домът беше пълен със смях и живот. Сега се чувствах като гостенка в собствената си къща.

На следващия ден получих писмо от банката – пенсията ми закъсняваше. Сметките се трупаха. Опитах се да поговоря с Петър:

– Сине, може ли този месец да помогнете малко повече за тока?

Той въздъхна: – Мамо, знаеш колко е трудно сега… И ние едва свързваме двата края.

Анна ме изгледа студено: – Ако не можеш да се справиш сама, може би е време да помислиш за по-малко жилище.

Сърцето ми се сви. Това беше моят дом! Тук бях отгледала Петър, тук погребах съпруга си, тук всяка вещ имаше история.

Седмица по-късно намерих бележка на масата: „Моля те, не използвай нашата баня сутрин между 7 и 8.“ Дори банята вече не беше моя.

Започнах да се чувствам невидима. Готвех само за себе си, ядях сама в кухнята. Петър и Анна вечеряха в стаята си. Понякога чувах смях зад затворената врата и се чудех дали някога пак ще бъда част от този смях.

Една вечер събрах смелост и почуках на вратата им.
– Може ли да поговорим?
Анна отвори леко и ме изгледа подозрително.
– Какво има?
– Искам само… да знам дали има още място за мен тук? Или вече съм излишна?
Петър ме погледна тъжно:
– Мамо… просто ни трябва време и пространство.
– А на мен кой ще ми даде време? Кой ще ми върне дома?

Тази нощ не мигнах. На сутринта започнах да прибирам снимките на Петър от рафтовете. Всяка снимка беше спомен за време, когато бях нужна. Сега бях просто пречка.

Седнах на леглото си и се загледах в празната стена.
– Кога домът ми престана да бъде мой? И колко струва майчината обич в свят, където дори спомените нямат място?

Кажете ми – сблъсквали ли сте се с подобно усещане за самота в собствения си дом? Какво бихте направили на мое място?