Несправедливостта на една завещание: Историята на една снаха в София
„Това не е честно!“, изкрещях, без да се усещам, че всички очи са вперени в мен. Въздухът в хола на свекърва ми беше натежал от напрежение, а аз едва дишах. Беше неделя следобед, а слънцето се опитваше да пробие през мръсните прозорци на панелката в Люлин. Свекърва ми – леля Сийка – седеше на дивана с папка в ръка и самодоволна усмивка. До нея братът на мъжа ми – Краси – вече потропваше с крак от нетърпение.
„Моля те, Мариана, не започвай пак…“, прошепна ми съпругът ми Петър, стискайки ръката ми под масата. Но аз не можех да се сдържа. Години наред се грижех за тази жена – носех й лекарства, водех я по лекари, чистех й апартамента, когато беше болна. А сега? Всичко отива при Краси. Тристаен апартамент в центъра на София, гаражът, дори старият й сервиз от Чехия. За нас – нищо. Само една стара икона, която тя дори не харесваше.
„Сийке, това ли е благодарността ти?“, изтърва се майка ми, която беше дошла да ме подкрепи. „Мариана ти беше като дъщеря! Краси идва веднъж месечно да ти вземе пенсията!“
Свекърва ми се изправи бавно, сякаш искаше да подчертае тежестта на думите си:
„Мариана, ти си добра жена, но това е моето решение. Краси има нужда повече. Той е сам, няма семейство, а вие с Петър имате всичко – работа, дом, дете…“
Петър мълчеше. Знаех, че го боли, но никога не беше имал сили да се противопостави на майка си. Винаги беше „малкият син“, който трябва да слуша. А аз – чуждата снаха от провинцията, която никога не беше достатъчно добра.
След като всички си тръгнаха, останахме само ние тримата – аз, Петър и малката ни дъщеря Лили. Тя не разбираше какво става, но усещаше напрежението. Прегърнах я силно и се разплаках.
„Петре, не мога да повярвам… Всичко, което направихме за нея… Защо? Защо винаги Краси?“
Той въздъхна тежко:
„Мариана, това е нейното решение. Не можем да го променим.“
„Но ти не заслужаваш това!“, извиках аз. „Ти си добър син! А тя винаги те е държала настрана!“
Петър се обърна към мен с празен поглед:
„Може би никога няма да бъда достатъчно добър за нея…“
Седмиците минаваха, а болката в мен не стихваше. Всяка сутрин гледах Петър как излиза за работа с наведена глава. Лили ме питаше защо татко е тъжен. Не знаех какво да й кажа.
Една вечер Краси ни се обади:
„Петре, ще трябва да дойдеш да си вземете нещата от апартамента на мама. Ще го давам под наем.“
Петър затвори телефона без дума. Аз избухнах:
„Виждаш ли? Дори няма да живее там! Просто ще печели пари от това, което ти заслужаваш!“
Той само поклати глава:
„Моля те, Мариана… Не искам повече скандали.“
Но аз не можех да спра да мисля за несправедливостта. Спомнях си всички онези вечери, когато стоях до леглото на свекърва ми в болницата; как й носех домашна супа; как й купувах подаръци за имен ден. А тя винаги гледаше през мен – сякаш съм невидима.
Една събота реших да отида при нея сама. Звъннах на вратата й с треперещи ръце.
„Какво искаш?“, попита тя сухо.
„Искам да знам защо… Защо избра Краси? Защо ни наказваш така?“
Тя ме изгледа студено:
„Ти никога няма да разбереш. Кръвта вода не става.“
Затворих вратата след себе си със сълзи в очите. В този момент разбрах – никога няма да бъда част от това семейство, колкото и да се старая.
Върнах се у дома и прегърнах Лили и Петър. Решихме да започнем начисто – без очаквания, без обиди. Но болката остана.
Сега често се питам: Колко струва човешката доброта? Има ли смисъл да се бориш за признание там, където никога няма да го получиш? Как бихте постъпили вие? Ще простите ли такава несправедливост или ще продължите напред със собствения си живот?