Семейни възли: Когато племенницата ми поиска количката на сина ми, а аз се озовах в окото на бурята

– Мамо, защо леля Мария ми се сърди? – попита ме тихо Петърчо, докато държеше здраво ръката ми. Бяхме в хола на майка ми, а въздухът беше натежал от неизказани думи и напрежение. Погледнах към сестра си Мария, която стоеше до прозореца и нервно въртеше ключовете си.

– Не ти се сърди, мило – опитах се да го успокоя, но думите заседнаха в гърлото ми. Истината беше, че не знаех какво да кажа. Всичко започна преди седмица, когато Мария ми се обади по телефона.

– Деси, знам че вече не ползвате количката на Петърчо. Може ли да я взема за Ели? – гласът ѝ беше уморен, почти отчаян. Знаех, че времената са трудни за нея – мъжът ѝ остана без работа, а малката Ели се роди преждевременно и имаше нужда от специални грижи.

Количката беше скъпа, купена с много лишения и мечти. Беше символ на първите ми стъпки като майка, на безсънните нощи и радостните разходки в парка. Сърцето ми се сви – исках да помогна на Мария, но в същото време не можех да се разделя с този спомен. Казах ѝ, че ще помисля.

От този момент започнаха телефоните от майка ми:

– Десислава, не бъди егоистка! Мария има нужда! Какво ще правиш с тази количка – ще я държиш за спомен? – гласът ѝ беше остър като нож.

Опитах се да обясня:

– Мамо, не разбираш… Това е повече от вещ за мен. Свързана съм с нея. Не мога просто така да я дам.

– Глупости! – отсече тя. – Семейството е по-важно от всякакви вещи!

Думите ѝ ме боляха. Вечерта седях сама в кухнята и гледах количката, подпряна до стената. Спомних си как Петърчо заспиваше в нея, как я бутах из градинките на квартала, как веднъж паднах и разкървавих коляното си, но не пуснах дръжката… Сълзите ми потекоха сами.

На следващия ден Мария дойде у нас. Беше притеснена, очите ѝ бяха зачервени.

– Деси, ако не искаш да я дадеш – кажи ми направо. Не искам да се караме заради това. Просто… нямам пари за нова.

Погледнах я и видях умората по лицето ѝ. Спомних си как като деца деляхме всичко – играчки, дрехи, тайни. Но сега бяхме пораснали и животът ни беше разделил.

– Не е толкова просто – прошепнах. – Тази количка е единственото, което ми остана от онези дни… Когато всичко беше ново и хубаво.

Мария въздъхна тежко:

– Знам. Но за мен това е шанс да дам на Ели нещо по-добро. Не искам милостиня – просто помощ от сестра ми.

В този момент майка ни влезе в стаята:

– Стига сте се държали като деца! Деси, ако баща ти беше жив, щеше да ви се смее! Колко хора нямат нищо, а вие тук спорите за една количка!

Петърчо ме гледаше с големи очи. Усетих как гневът и болката се смесват вътре в мен. Защо винаги аз трябваше да давам? Защо никой не разбираше колко трудно ми беше да се разделя с миналото?

Вечерта седнах до количката и започнах да ровя из джобовете ѝ. Намерих стара играчка на Петърчо, едно одеялце и бележка от първия му рожден ден: „На мама – благодаря ти, че ме обичаш.“ Разплаках се неудържимо.

На сутринта взех решение. Обадих се на Мария:

– Ела довечера да вземеш количката. Но имам едно условие – когато Ели порасне, върни ми я. Искам да я пазя за спомен.

Мария замълча за миг:

– Благодаря ти, Деси… Обещавам.

Когато тя дойде с Ели на ръце, прегърнахме се дълго. Майка ни стоеше до нас със сълзи в очите.

– Виждате ли? Семейството винаги побеждава – прошепна тя.

Петърчо погали количката:

– Мамо, ще имаме ли пак такава?

– Може би някой ден – усмихнах се през сълзи.

Сега количката е при Ели, а у дома остана празно място до стената. Но усещам лекота – сякаш съм пуснала част от товара си. Понякога трябва да се разделим със спомените си, за да направим място за нови.

Чудя се: Колко често позволяваме на вещите да ни държат в плен? И кога най-сетне ще научим да прощаваме – не само на другите, но и на себе си?