Бягството на булката: Истината зад сватбата, която никога не се състоя

— Не мога да повярвам, че го правиш отново, Иване! — гласът ми трепереше, докато гледах как бъдещият ми съпруг се клатушка между масите, с чаша ракия в ръка и червени бузи, които издаваха, че това не е първата му за вечерта.

Беше 17 юни, денят, който трябваше да бъде най-щастливият в живота ми. Селската църква в Копривщица беше пълна с роднини и съседи. Всички чакаха да видят как Мария — аз — ще стане жена на Иван. Но вместо да ме гледа с любов и трепет, Иван се смееше гръмко, разказваше мръсни вицове на кумовете и вече беше разлял ракия върху бялата си риза.

— Айде, булка, дай една целувка на младоженеца! — извика чичо Петър, а всички избухнаха в смях. Аз стоях като закована, с букет в ръка и сълзи на очи. Майка ми ме погледна строго:

— Не се излагай, Мария! Всички чакат. Това е мъжът ти вече.

Но аз не можех да помръдна. В главата ми кънтяха думите на баба: „Жената трябва да търпи.“ Но защо? Защо трябва да търпя унижение още от първия ден?

В този момент видях Стефан — моят най-добър приятел от детството. Стоеше в края на двора, с ръце в джобовете и поглед, който казваше всичко. Стефан винаги беше до мен — когато паднах от колелото на 10, когато плаках заради първата си несподелена любов, когато баща ми ни напусна. Той беше моят пристан.

— Мария, добре ли си? — прошепна той, когато се приближи до мен.

— Не знам какво да правя… — гласът ми беше едва доловим.

— Ако искаш да си тръгнем, само кажи — каза Стефан и ме хвана за ръката.

Погледнах към Иван, който вече спореше с кумата за това кой ще плати следващата бутилка уиски. Погледнах към майка ми, която стискаше устни и се опитваше да прикрие сълзите си от срам. Погледнах към себе си — момичето в бяла рокля, което мечтаеше за любов, а получи подигравка.

— Искам да си тръгна — прошепнах.

Стефан не каза нищо повече. Хвана ме за ръката и ме поведе през задната врата на двора. Сърцето ми биеше лудо. Чувах как някой крещи името ми, но не се обърнах.

— Къде отиваме? — попитах го задъхана.

— Където поискаш. Само не тук — отвърна той.

Спряхме чак на края на селото, при старата чешма, където като деца ловяхме попови лъжички. Седнахме на камъка и аз избухнах в плач.

— Какво ще кажат хората? — питах между сълзите си.

— Хората винаги ще говорят. Но ти трябва да живееш със себе си — каза Стефан тихо.

В този момент разбрах, че не мога да се върна назад. Не можех да бъда жената на Иван — човекът, който предпочете чашата пред мен още преди да сме подписали. Не можех да бъда дъщерята, която майка й очаква да търпи всичко заради „доброто име“.

Стефан ме прегърна силно. За първи път усетих топлината му не само като приятелство, а като нещо повече. В този миг разбрах колко много съм го обичала винаги.

— Ще дойдеш ли с мен в София? Имам работа там, квартира… Можем да започнем отначало — предложи той плахо.

Погледнах го през сълзи и кимнах. За първи път от години почувствах надежда.

Оставихме всичко зад гърба си — шумните роднини, празните чаши, очакванията на едно цяло село. Влакът за София тръгваше след час. Купихме билети с последните си пари и седнахме един до друг в празния вагон.

— Страх ли те е? — попита ме Стефан.

— Много… Но повече ме е страх да остана там, където не ме обичат — отвърнах аз.

В София започнахме от нулата. Работих като сервитьорка в малко кафене до Лъвов мост. Стефан намери работа като техник в сервиз за компютри. Живеехме в малка стая под наем, но бяхме щастливи. Всяка вечер готвехме заедно и мечтаехме за бъдещето.

Майка ми не ми говореше месеци наред. Роднините ме наричаха „срам за фамилията“. Иван се ожени след година за друга жена и пак се напи на сватбата си. А аз… Аз намерих себе си.

Днес седя на балкона ни в София и гледам как слънцето залязва над града. Стефан е до мен, държи ръката ми и знам, че направих правилния избор.

Понякога се питам: Колко жени още ще търпят само защото „така трябва“? Кога ще започнем да избираме себе си пред хорското мнение? Какво бихте направили вие?