Между любовта и справедливостта: Когато майчината обич разделя братя

– Защо пак на него, мамо? – думите ми излязоха по-рязко, отколкото исках. Гласът ми трепереше, а в гърдите ми се надигаше гняв, който не можех повече да задържа.

Майка ми, Мария, стоеше на прага на кухнята, с ръце, скръстени пред престилката. Брат ми Иван седеше до масата и гледаше встрани, сякаш стената беше по-интересна от всичко случващо се. Въздухът между нас беше тежък като олово.

– Не е това, което си мислиш, Сашо – опита се да каже тя тихо. – Просто на Иван му трябваха парите сега. Ти си добре, имаш работа…

– Имам работа? – прекъснах я. – Мамо, знаеш ли колко пъти съм стискал зъби, за да не ти кажа, че и аз имам нужда? Че и аз се боря? Но ти… ти винаги първо към него се обръщаш. Винаги!

Иван мълчеше. Не смееше да ме погледне. Знаех, че не е негова вината, но не можех да спра да го обвинявам. От малки беше така – той боледуваше повече, аз трябваше да съм силният. Той закъсняваше за училище, аз го прикривах. Той получаваше новите обувки, аз наследявах старите. Винаги имаше обяснение. Винаги имаше причина.

Сега обаче ставаше дума за 10 000 лева – пари, които майка ни беше спестявала цял живот от пенсията си и от онези дребни суми, които взимаше като чистачка в училището. Пари, които щяха да му помогнат да започне малък бизнес с приятелите си. Пари, които аз никога не бих поискал, но сега усещах като нож в гърба.

– Сашо, моля те… – прошепна тя. – Не искам да се карате заради мен.

– Не се караме заради теб – отвърнах студено. – Караме се заради това, че никога не виждаш мен.

Излязох от кухнята и треснах вратата зад себе си. В коридора миришеше на старо и на готвено зеле. Седнах на стълбите пред блока и запалих цигара. Ръцете ми трепереха.

В главата ми се въртяха спомени – как Иван плачеше през нощта от болки в корема, а майка ни седеше до леглото му с мокра кърпа. Как аз стоях в другата стая и слушах тишината. Как после тя ме прегръщаше набързо и казваше: „Ти си ми опората, Сашко.“

Колко пъти бях искал да съм слабият? Колко пъти бях мечтал тя да ме види такъв, какъвто съм – не само силен, а и уязвим?

Телефонът ми иззвъня. Беше Иван.

– Братле… – гласът му беше тих. – Моля те, не се сърди на мама. Аз не исках така да стане.

– Не се сърдя само на нея – казах. – Сърдя се и на теб. Защо не каза „не“?

– Защото… защото се страхувах – призна той. – Страхувах се да не я разочаровам. Ти винаги си бил силният… Аз винаги съм бил този, който има нужда от помощ.

Замълчахме дълго.

– А ти някога питал ли си я защо? – попитах накрая.

– Питал съм я… Каза ми, че ти си по-устойчивият. Че винаги ще се оправиш.

– А ако не мога? Ако един ден падна и няма кой да ме хване?

– Ще те хвана аз – каза Иван тихо.

Сълзите ми потекоха по бузите. Не помня кога последно бях плакал така – като дете.

Върнах се вкъщи късно вечерта. Майка ми седеше сама на масата, с чаша чай пред себе си.

– Прости ми, мамо – казах тихо. – Не знам как да бъда силен повече.

Тя стана и ме прегърна дълго.

– И аз имам нужда от прошка, Сашко – прошепна тя. – Понякога забравям, че и ти си дете.

На следващия ден тримата седнахме заедно. Говорихме дълго – за миналото, за страховете ни, за това как всеки носи своята болка по различен начин. Иван обеща да върне парите на майка ни при първа възможност. Аз обещах да говоря повече за нуждите си.

Семейството ни не стана идеално след този разговор. Но вече знаехме какво боли другия. И това беше началото на нова близост между нас.

Понякога се питам: колко често в българските семейства мълчанието ражда най-дълбоките рани? А вие… простихте ли някога на своите близки за предпочитанията им?