Една грешна дума, един разбит дом: Историята на Мария и Димитър
— Кой е този Иван? — гласът на Димитър трепереше, а очите му горяха от болка и гняв. Стоеше на прага на кухнята, с телефона ми в ръка, а аз замръзнах насред приготвянето на вечерята. Мирисът на пържен лук се смеси с металния вкус на страх в устата ми.
— Какъв Иван? — прошепнах, макар че вече знаех за какво става дума. Сърцето ми биеше лудо, а ръцете ми трепереха. В главата ми се въртяха стотици мисли, но не можех да ги подредя.
— Не се прави на луда! — изкрещя той и размаха телефона. — „Липсваш ми, Иван“. Това ли пишеш на приятелите си? Или има нещо, което не знам?
В този момент времето спря. Чувах само тиктакането на стенния часовник и собственото си дишане. Опитах се да си спомня кога съм писала това съобщение, но истината ме удари като шамар — беше за Ивана, най-добрата ми приятелка от университета. Автоматичната корекция беше променила името ѝ. Вместо „Липсваш ми, Ивана“, съобщението беше отишло до Димитър като „Липсваш ми, Иван“.
— Дими, това е грешка! — опитах се да обясня през сълзи. — Исках да пиша на Ивана! Телефонът е сменил името…
Той ме гледаше така, сякаш вижда за първи път човек пред себе си. Сякаш всичко между нас — годините заедно, малката ни сватба в родния му град, мечтите за деца — беше изчезнало.
— Не мога да ти повярвам — каза тихо. — Толкова ли съм глупав?
В този момент разбрах, че доверието ни е изчезнало. Не беше само заради едно съобщение. Беше натрупаното напрежение от безплодните ни опити да имаме дете, от умората след дългите смени в болницата, от недоизказаните думи и неизплаканите сълзи.
— Моля те, Дими… — опитах се да го прегърна, но той се дръпна.
— Трябва ми време — каза и излезе, затръшвайки вратата след себе си.
Останах сама в тъмната кухня. Седнах на пода до печката и заплаках така, както не бях плакала никога досега. Болеше ме не само заради него, а и заради себе си — заради всички надежди, които се сринаха с един-единствен SMS.
Следващите дни бяха мъчителни. Димитър не се прибра. Майка му ми звънна:
— Какво си направила на сина ми? — гласът ѝ беше студен като зимен вятър.
— Нищо… Просто недоразумение…
— Недоразумение? Така ли наричаш изневярата?
Опитах се да обясня, но никой не искаше да слуша. Съседките започнаха да ме гледат странно. В кварталния магазин жените шушукаха зад гърба ми:
— Видя ли я? Мъжът ѝ я напусна…
— Казват, че имала друг…
Всяка вечер седях сама в празното легло и се чудех какво можех да направя различно. Защо една грешка трябваше да струва толкова скъпо?
Една вечер Ивана дойде у нас:
— Миме, трябва да говориш с него! Не може така да свърши всичко!
— Опитах… Не иска да ме чуе.
— Тогава му напиши писмо. Кажи му всичко — за болката, за страха ти от самота, за това как го обичаш.
Седнах и написах най-дългото писмо в живота си. Разказах му за мечтите ни, за това как всяка сутрин се будя с мисълта за него, за празнотата без него у дома. Оставих писмото пред вратата на квартирата му.
Минаха дни. После седмици. Димитър не се обади. Един ден го видях случайно в парка. Беше отслабнал и изглеждаше уморен.
— Здравей — казах тихо.
Той ме погледна с очи пълни със съжаление.
— Прочетох писмото ти… Но вече не мога да ти вярвам.
Тези думи ме убиха повече от всичко друго. Върнах се у дома и разбрах, че трябва да започна отначало. Записах се на курс по рисуване, започнах да излизам с приятели, опитвах се да намеря смисъл в малките неща.
Мина година. Болката избледняваше бавно, но белезите останаха. Понякога още се будя посред нощ и се чудя: ако тогава бях обяснила по-добре? Ако той беше повярвал? Колко лесно може една грешка да унищожи всичко?
Сега знам: доверието е най-ценният дар между двама души. А когато го загубиш… може ли някога да го върнеш?
А вие как мислите — заслужава ли си една грешка да сложи край на цяла любов? Или трябва да се борим докрай?