Оставена сама: Историята на една българска майка, забравена от децата си

– Мамо, не можем да те вземем при нас. Просто няма как! – гласът на Даниела трепереше по телефона, докато аз стисках слушалката с изтръпнали пръсти. В този момент светът ми се срина. Бях седнала на ръба на стария диван в панелката в Люлин, а сълзите ми се стичаха по бузите, без да мога да ги спра. Как стигнахме дотук?

Преди години, когато баща им си тръгна и остави мен и двете деца сами, не се поколебах нито за миг. Работех на две места – чистачка в училището сутрин и продавачка в кварталната бакалия следобед. Вечерите прекарвах в писане на домашни с Даниела и Милен, готвене и пране. Не помня да съм спала повече от четири часа на нощ. Но никога не се оплаках. Защото те бяха всичко за мен.

– Мамо, ти си силна жена, ще се справиш – казваше Милен, когато беше още ученик. Сега той живее в Пловдив с жена си и двете им деца. Даниела остана в София, но работи до късно и рядко се обажда. От години не сме се събирали всички заедно. Празниците минават тихо – аз с телевизора и няколко снимки на масата.

Преди месец паднах в банята и си счупих ръката. Лекарят каза, че трябва да почивам, но кой ще ми напазарува? Кой ще ми смени крушката в коридора? Обадих се на Даниела – тя обеща да дойде през уикенда, но така и не дойде. Милен каза, че има много работа и не може да пътува.

Вчера получих писмо от общината – ще ми увеличат наема. Пенсията ми не стига и за лекарства. Съседката леля Мария понякога ми носи супа, но тя самата е болна жена.

Днес реших да говоря сериозно с децата си. Събрах сили и им звъннах по видеочат. Видях лицата им – уморени, раздразнени, сякаш ги притеснявам.

– Мамо, няма как да те взема у нас – каза Даниела. – Апартаментът е малък, а и мъжът ми работи от вкъщи.
– Ами аз? Имам две деца, жена ми е болна от грип – добави Милен.
– Но аз съм ви майка! – извиках през сълзи. – Години наред се жертвах за вас! Не заслужавам ли поне малко грижа?
Настъпи тишина. Даниела избягваше погледа ми.
– Ще ти помогнем финансово – каза тя тихо.
– Пари ли? Мислите ли, че това ми трябва? Искам само да не съм сама!

Затворих телефона и останах в тъмната стая. Спомних си как Милен беше болен от шарка и цяла седмица не спах до леглото му. Как Даниела плака заради първата си несподелена любов и аз я държах в прегръдките си до сутринта. Как им купувах дрехи втора употреба, за да имам пари за учебници.

Сега те са възрастни хора със собствени семейства. Разбирам ги – животът е труден, всеки има своите грижи. Но защо тогава аз трябва да нося цялата тежест на самотата?

На следващия ден Милен ми изпрати пари по банков път. Даниела поръча храна онлайн за мен. Но никой не дойде да ме прегърне или просто да ме попита: „Как си, мамо?“

Съседката леля Мария почука на вратата:
– Емилия, пак ли плачеш? Хайде ела при мен да пием чай.
Седнахме на малката й масичка, а тя ми разказа как синът й живее в Германия и не се е прибирал от три години.
– Всички деца са еднакви – въздъхна тя. – Като пораснат, забравят откъде са тръгнали.

Вечерта легнах рано, но не можех да заспя. В главата ми се въртяха думите на децата ми. Може би сгреших някъде? Може би ги разглезих твърде много? Или просто времената са такива – хората мислят първо за себе си.

На другия ден получих покана за среща на пенсионерския клуб в квартала. Отидох с нежелание, но там срещнах стари приятели – някои също самотни като мен. Разказвахме си истории, смяхме се и за първи път от месеци почувствах топлина.

Когато се прибрах вкъщи, намерих бележка под вратата: „Мамо, ще дойда утре след работа. Обичам те! – Даниела.“
Сърцето ми подскочи от радост и надежда.

Но дали една среща ще промени всичко? Или самотата вече е станала част от мен? Кажете ми – заслужава ли една майка да бъде забравена от собствените си деца?