Между двама сина: Когато амбицията на майката разделя семейството

– Защо пак си получил четворка, Викторе? – гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках. Стоях в кухнята, с ръце на кръста, а Виктор гледаше в пода, сякаш се опитваше да изчезне. Зад гърба ми Георги вече беше разположил медалите си от последната олимпиада по математика на масата, сякаш нарочно.

– Опитах се, мамо… – прошепна Виктор. – Просто не разбирам задачите като Георги.

Сърцето ми се сви. Знаех, че не е честно да ги сравнявам, но не можех да спра. Винаги съм вярвала, че ако натисна Виктор достатъчно, ще се стегне и ще постигне нещо голямо. А може би просто исках да докажа на себе си и на всички около мен, че и двамата ми сина могат да бъдат отличници.

Виктор беше тихо дете – обичаше да рисува, да се разхожда сам из парка, да слуша музика. Георги беше неговата противоположност: шумен, амбициозен, винаги в центъра на вниманието. Още от малки се виждаше разликата – Георги печелеше състезания, Виктор рисуваше по ъглите на тетрадките си. Съпругът ми, Иван, често казваше: „Остави ги да бъдат такива, каквито са.“ Но аз не можех.

Всяка вечер домашните работи се превръщаха в бойно поле. – Георги вече е готов с уроците, а ти още не си започнал! – повтарях на Виктор. Той стискаше зъби и се опитваше да не плаче. Понякога го намирах нощем буден, с тетрадка в ръка и празен поглед.

Една вечер чух как Георги се подиграва на брат си:
– Ако беше малко по-умен, щеше да си като мен.
– Млъкни! – извиках от коридора. – Не говори така на брат си!
Но думите вече бяха изречени и болката остана.

С времето Виктор започна да се затваря все повече. Приятелите му бяха малко, а в училище учителите често ми казваха: „Той е добър, но няма самочувствие.“ Виждах как се свива всеки път, когато Георги донесе поредната грамота или когато аз го похваля пред роднините.

Една сутрин Виктор не стана за училище. Намерих го в леглото, с лице към стената.
– Не искам да ходя повече там – каза тихо.
– Защо? Какво се е случило?
– Всички ме сравняват с Георги. Дори ти…

Тези думи ме удариха като шамар. Седнах до него и го прегърнах. За първи път от години плаках пред детето си.
– Прости ми, Викторе… Не съм искала да те нараня.
– Просто искам да бъда себе си, мамо.

От този ден започнах да виждам Виктор с други очи. Започнах да го питам за рисунките му, за музиката, която слуша. Отидохме заедно на изложба в галерията до Народния театър. Видях как очите му светят, когато говори за изкуство. За първи път от години той ми показа скицник със свои рисунки – красиви, тъжни портрети и пейзажи от нашия квартал в София.

Георги не прие промяната лесно. Един ден избухна:
– Сега само за Виктор ти пука! А аз?
– Ти винаги си бил силен, Георги. Но и ти имаш нужда от мен – казах му аз и го прегърнах.

Семейството ни мина през трудни месеци. Ходихме на семейна терапия – нещо, което никога не съм вярвала, че ще направим. Там чух Виктор да казва:
– Искам мама да е горда с мен такъв, какъвто съм.
И чух Георги да признава:
– Понякога ми е тежко да съм „перфектният син“.

Започнахме бавно да се учим да се приемаме такива, каквито сме. Спрях да сравнявам децата си. Започнах да ги хваля за различните им успехи – Георги за медалите, Виктор за изложбата в училище.

Понякога още усещам вина за годините, в които съм натискала Виктор да бъде като брат си. Но вече знам: любовта не е състезание. Всеки има своя път.

Сега вечерите ни са по-тихи. Сядаме тримата на масата – Иван чете вестник, Георги разказва за новия проект по информатика, а Виктор рисува портрет на котката ни Мая.

Понякога се питам: Колко родители като мен са заслепени от амбицията си? Колко деца страдат тихо в сянката на по-успешните си братя или сестри? Може ли една майчина любов да бъде справедлива към всички?