Къщата на баба: Тежестта на наследството

— Мамо, не мога повече. Баба падна пак тази нощ, а аз не знам какво да правя! — гласът ми трепереше, докато стисках телефона с две ръце. В стаята миришеше на билки и на старост, а баба тихо хъркаше на леглото до прозореца. Навън вятърът блъскаше дървените капаци на къщата, която някога беше пълна с живот.

— Ти си получила къщата, твоя е отговорността — отговори майка ми сухо. — Аз имам работа в София, не мога да зарежа всичко и да дойда. Баба ти те избра теб.

Затворих телефона и се свлякох на стола до печката. Сълзите ми се стичаха по бузите, а в гърдите ми се надигаше гняв. Не бях искала тази къща. Не бях искала и тази отговорност. Но когато баба преди три години ми подаде ключовете и прошепна: „Това е твоят дом вече“, не посмях да ѝ откажа.

Дядо беше починал внезапно през зимата. След погребението всички си тръгнаха — чичо Петър към Пловдив, леля Мария към Варна, а майка ми обратно към панелката в Люлин. Само аз останах с баба в къщата, уж за малко, докато се съвземе. Но времето минаваше, а тя ставаше все по-слаба и объркана.

— Мила, донеси ми водичка — чух гласа ѝ от леглото. Отидох при нея и я погалих по косата. Очите ѝ бяха мътни, но ме гледаха с обич.

— Благодаря ти, че си тук — прошепна тя. — Без теб щях да съм изгубена.

Стиснах устни. Не исках да ѝ показвам колко ми е тежко. През деня се грижех за нея — сменях ѝ памперсите, готвех супи, перях дрехите ѝ на ръка, защото пералнята беше развалена от години. През нощта слушах как стене или се опитва да стане сама и все се страхувах, че ще падне пак.

Майка ми звънеше рядко. Всеки път разговорът завършваше с едно и също:

— Ти си млада, ще се справиш. Аз вече съм си гледала майка си.

Понякога ѝ крещях през сълзи:

— А аз кога ще живея? Кога ще имам време за себе си?

Тя само въздъхваше:

— Това е животът. Всеки носи своя кръст.

Селото беше пусто през зимата. Само няколко старици като баба се мотаеха по улиците с бастуни, а аз бях единствената под петдесет. Съседката леля Пенка понякога носеше топла пита или буркан компот, но повече от това не можеше да помогне.

Една вечер баба се разплака:

— Не искам да ти тежа, мило дете. Ако можех, щях сама да си гледам.

— Не говори така — казах ѝ тихо и я прегърнах. — Ти си ми всичко.

Но вътре в мен кипеше вина и безсилие. Приятелите ми от университета вече работеха в града, имаха семейства, ходеха по почивки. Аз бях тук — в старата къща с напукани стени и мирис на мухъл, вързана към леглото на баба.

Една сутрин майка ми дойде неочаквано. Влезе с бързи крачки, огледа се и каза:

— Трябва да решим какво ще правим с баба ти. Не можеш вечно да стоиш тук.

Погледнах я с отчаяние:

— А ти кога ще помогнеш? Защо всичко е върху мен?

Тя сви рамене:

— Аз съм дала каквото мога. Къщата е твоя, ти ще я наследиш. Това е цената.

— А любовта? А грижата? Това ли е цената на един дом? — извиках през сълзи.

Майка ми замълча и излезе навън да пуши. Чух я как говори по телефона с леля Мария:

— Не мога повече да я слушам как се оплаква. Да си носи кръста, нали всичко ще остане за нея…

Вечерта седнах до баба и ѝ разказах всичко. Тя ме хвана за ръката:

— Прости ми, че те натоварих така. Мислех, че ще имаш дом, а не тежест.

Сълзите ми капеха по ръката ѝ:

— Бабо, не знам какво да правя…

На следващия ден реших да потърся помощ от социалните служби в града. Оказа се почти невъзможно — списъкът за домове за стари хора беше дълъг с години напред, а домашните помощници идваха само веднъж седмично за по час-два.

Всяка вечер заспивах с мисълта: „Това ли е животът? Това ли е семейството?“

Минаха месеци. Баба ставаше все по-слаба. Майка ми идваше все по-рядко. Един ден баба ме погледна със светли очи:

— Благодаря ти за всичко…

Тази нощ тя си отиде тихо.

Останах сама в къщата — наследник на една тежест и една любов.

Сега стоя пред прозореца и гледам към двора, където някога тичах като дете.

Замислям се: „Колко струва един дом? И колко струва една майчина дума?“