Когато дъщеря ми поиска помощ: История за прошка, гордост и семейство

– Татко, не знам какво да правя повече… – гласът на Мария трепереше по телефона, а аз усещах как сърцето ми се свива. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът барабанеше по прозорците на панелката ни в Люлин. Станах от масата, където жена ми Елена мълчаливо белеше картофи, и се опитах да скрия тревогата си.

– Какво се е случило, Мария? – попитах тихо, макар че вече подозирах. От месеци усещах напрежението между нея и Петър – зет ми. Млади са, наскоро се ожениха, а животът в София не прощава на никого.

– Петър остана без работа… Наемът ни закъснява с два месеца. Аз работя на две места, но не стига… – гласът ѝ се пречупи. – Не искам да ви товаря, знам, че и вие не плувате в пари…

Погледнах Елена. Очите ѝ бяха пълни със сълзи. Знаехме какво е да броиш стотинките за хляб – и ние сме минали през това. Но гордостта… Ах, тази българска гордост! Колко пъти съм чувал: „Не искам да ви притеснявам“, „Ще се оправим сами“…

– Мария, слушай ме внимателно – казах твърдо. – Утре ще дойдете с Петър у нас. Ще поговорим като семейство. Пари ще намерим – важното е да сте добре.

На следващия ден апартаментът ни беше изпълнен с напрежение. Петър стоеше с наведена глава, а Мария стискаше ръката му така силно, че кокалчетата ѝ побеляха.

– Не искам да ви дължим… – започна Петър, но Елена го прекъсна:

– Стига с тази гордост, момче! Ние сме семейство. Когато паднеш, първо родителят ти подава ръка.

В този момент си спомних как преди години баща ми ми даде последните си спестявания, за да си купя първата кола. Тогава му се разсърдих – чувствах се слаб, неспособен. А сега виждах същото в очите на Петър.

Дадохме им пари за наема и за сметките. Не беше много, но за тях означаваше всичко. В следващите седмици Мария започна да идва по-често у дома – носеше ни домашни сладкиши, помагаше на майка си в кухнята. Петър обаче избягваше срещите. Веднъж го чух да казва на Мария:

– Чувствам се като провал… Не мога да гледам баща ти в очите.

Това ме заболя повече от всичко. Мъжете в България сме научени да носим всичко на гърба си – болката, срама, провала. Но кой ни е научил да приемаме помощ?

Минаха месеци. Петър си намери работа като техник в една фирма за климатици. Започнаха да връщат парите малко по малко – настояваха да ги приемем, макар че ние не държахме на това.

Една вечер седяхме всички на масата – беше Гергьовден. Мария донесе агнешко, Елена направи зелник. Смяхме се, разказвахме си истории от детството ѝ… И тогава Петър стана и каза:

– Искам да ви благодаря… Знам, че не беше лесно за никого. Научих много през тези месеци – най-вече какво значи да имаш семейство.

В този миг почувствах как тежестта от сърцето ми пада. Погледнах Елена – тя плачеше тихо от радост.

Но истината е, че не всичко беше розово. След тази вечер Мария започна да се затваря в себе си. Работата ѝ я изтощаваше, а Петър често се прибираше късно. Един ден ми се обади:

– Татко… Мисля, че ще се разделим с Петър.

Светът ми се срина. Всичките ни усилия сякаш бяха напразни.

– Защо? – попитах едва чуто.

– Не можем да говорим вече… Всеки е затворен в себе си. Парите ни разделиха повече, отколкото ни събраха.

Тогава разбрах: помощта не винаги лекува раните. Понякога ги отваря още повече.

Седнахме отново всички заедно – този път без смях и празнични ястия.

– Дъще – казах ѝ аз, – парите идват и си отиват. Но ако загубите доверието помежду си… няма кой да ви го върне.

Петър мълчеше дълго. После каза:

– Ще опитаме пак… Но този път сами.

Днес Мария и Петър са заедно. Не са богати, но са по-силни отпреди. Понякога идват на гости с внучката ни Виктория и тогава домът ни отново се изпълва със смях.

Чудя се понякога: Дали направихме правилното? Дали помощта ни не ги направи по-слаби? Или точно тя им даде сили да продължат? Как мислите вие?