Мога ли да простя на мъжа си, след като ми изневери?

— Не мога да повярвам, че точно ти го направи! — гласът ми трепереше, а ръцете ми стискаха чашата с вода така силно, че се страхувах да не я счупя. Станимир стоеше срещу мен, с наведена глава и празен поглед. В кухнята миришеше на кафе, но въздухът беше натежал от нещо много по-горчиво.

— Моля те, Мария… — прошепна той. — Знам, че няма оправдание. Сгреших. Но те обичам. Моля те, не ме оставяй.

Тези думи трябваше да ме утешат, но вместо това ме разкъсваха отвътре. Четири години бяхме семейство. Четири години, в които вярвах, че сме щастливи. Пътувахме до Италия, до Гърция, дори до малките селца в Родопите. Смяхме се, карахме се за глупости, строяхме планове за бъдещето. А сега?

Сега всичко беше под въпрос.

— Коя е тя? — попитах тихо, почти без дъх.

— Колежка от офиса. Стана само веднъж… — очите му се напълниха със сълзи. — Не значеше нищо. Бях глупав.

— Само веднъж? — повторих като ехо. — Само веднъж ти беше достатъчно да разрушиш всичко между нас?

Той се опита да ме докосне, но аз се дръпнах. В този момент сякаш между нас се издигна невидима стена.

Вечерта легнах сама в спалнята ни. Станимир спеше на дивана в хола. Не можех да заспя – мислите ми се въртяха като развалена плоча: „Как можа? Защо? Какво не съм му дала?“ Винаги съм вярвала, че любовта ни е истинска. Че сме различни от другите двойки, които се карат и изневеряват. Майка ми винаги казваше: „Мъжете са слаби, Мария. Не им вярвай напълно.“ Аз ѝ се смеех и ѝ казвах, че нашият брак е различен.

На следващия ден отидох при майка си в Люлин. Тя ме посрещна с топла баница и загрижени очи.

— Какво има, дете? — попита тя веднага щом ме видя.

— Станимир ми изневери — казах тихо и усетих как сълзите ми потекоха по бузите.

Тя ме прегърна силно и дълго мълча.

— Ще трябва да решиш сама какво искаш — каза накрая. — Аз бих го изгонила веднага. Но ти го познаваш най-добре.

Върнах се у дома още по-объркана. Станимир беше почистил целия апартамент и беше оставил бележка: „Обичам те. Ще чакам колкото трябва.“

Минаха дни. После седмици. Ходех на работа като робот – усмихвах се на клиентите в банката, но вътре в мен всичко беше празно. Колежката ми Деси ме гледаше със съчувствие:

— Ако го обичаш, прости му — каза тя една вечер след работа. — Но ако не можеш да забравиш… няма смисъл да се мъчиш.

Вечерите вкъщи бяха най-тежки. Станимир не спираше да опитва – готвеше любимите ми ястия, носеше цветя, пишеше ми съобщения през деня: „Мисля за теб“, „Липсваш ми“. Виждах колко страда и той. Но болката в мен не намаляваше.

Една вечер седнахме заедно на балкона. Беше тихо, само далечният шум от булеварда нарушаваше тишината.

— Мария… — започна той плахо. — Знам, че няма как да върна времето назад. Но ако можех… никога нямаше да го направя. Моля те, дай ми шанс да ти докажа, че съм друг човек.

Погледнах го дълго. Виждах отчаянието в очите му, но и нещо друго – страхът да не ме загуби завинаги.

— Не знам дали мога да простя — казах честно. — Обичам те… но вече не ти вярвам.

Той кимна и замълча.

Дните минаваха бавно. Майка ми настояваше да се върна при нея за известно време, но аз отказах – исках сама да взема решение за живота си. Започнах да ходя на психолог – опитвах се да разбера себе си и какво искам оттук нататък.

Един ден получих съобщение от непознат номер: „Знам какво направи мъжът ти.“ Сърцето ми заби лудо. Оказа се колежката му – жената, с която беше изневерил. Искаше да ми каже „истината“ – че той бил казал, че вече не ме обича и че връзката им не била случайна.

Светът ми пак се срина. Обърнах се към Станимир:

— Лъгал ли си ме пак? Имаше ли чувства към нея?

Той се разплака като дете:

— Не! Кълна се! Тя лъже! Иска да ни раздели!

Не знаех на кого да вярвам вече – на него или на женската интуиция в мен.

Седмици наред живях в мъгла от съмнения и болка. Всички около мен имаха мнение: „Прости му!“, „Изгони го!“, „Мъжете са такива!“, „Помисли за себе си!“ Но никой не можеше да почувства това, което аз изпитвах всяка вечер преди сън – празнотата до мен в леглото и спомените за щастливите ни дни.

Една вечер седнах пред огледалото и се загледах в себе си – в очите си видях умората, болката и… надеждата? Може би някъде дълбоко в мен още вярвах, че можем да започнем отначало.

Но дали ще мога някога пак да му вярвам? Дали любовта е достатъчна, за да простиш такова предателство?

А вие как бихте постъпили на мое място? Може ли една жена истински да прости изневяра или това остава белег завинаги?